Прокобата на Господаря Гад [bg]

Установи, че ходилата му загрубяват полека, раните от ножа пък бяха почти зараснали. Смъденето и болежките отслабваха, но нервите му си оставаха все така живи. Усещаше бримките на чорапите с пръстите на краката и хладния ветрец с пръстите на ръцете. Не можеше да се отърве от тези усещания и започваше да се вбесява. Те бяха знак за здраве, за жизненост — цялост, без която се беше приучвал да живее безкрайни месеци. Сега го тласкаха към потискащо умозрително усилие, като привидно отричаха болестта му.

Но това беше немислимо. „Или едното, или другото! — изсъска си свирепо. — Но не и двете едновременно. Или съм прокажен, или не съм. Или Джоан се разведе с мен, или никога не е съществувала. Няма средно положение.“

С усилие, от което зъбите му изскърцаха, той натърти наум: „Аз съм прокажен. И сега сънувам. Ето ги фактите“.

Не би понесъл другото обяснение. Ако приеме, че сънува, все още има шанс да спаси разсъдъка си, да оцелее, да се съхрани. Но ако Земята е истинска… значи дългото терзание на проказата е бълнуване, а той вече е безнадеждно луд.

Предпочиташе да повярва в каквото и да е, само не и в това. По-добре да се бори за здравия разум, който поне може да разпознае, вместо да се примири със „здраве“, подиграващо се с всякакво разумно обяснение.

Предъвкваше тези мисли като жилави хрущяли левга след левга, докато тътреше крака след Атиаран, но всеки довод го връщаше към единствената загадка, която имаше сили да понесе — загадката на проказата. Само нея приемаше като факт. И този факт предопределяше отговора на всеки въпрос в какво да вярва.

Все пак имаше някаква полза от двоуменето — присъстваше толкова натрапчиво в ума му, че издигаше стена пред онези страхове и постъпки, които възприемаше като заплаха. И спомените за насилие и кръв не изплуваха отново. А щом камшикът на срама не раздухваше гнева, Томас успяваше да го потисне някак, без да се бунтува срещу суровото водачество на Атиаран.

През третия ден нейната неуморно изправена фигура пак налагаше безмилостно принудата си. Нагоре и надолу по склонове, през полянки, около гъсталаци, без да се отклоняват от западните покрайнини на възвишенията, тя го заставяше да продължи, колкото и да бушуваше непонятността в главата му и да се противеше тялото му. Но в ранния следобед Атиаран спря внезапно и се огледа, сякаш беше дочула далечен вик от уплаха. Неочакваното й безпокойство стресна Томас, но преди да я попита какво става, тя закрачи навъсено.

Малко по-късно сцената се повтори и този път Томас забеляза, че Атиаран души въздуха, все едно е донесъл трудно доловим дъх на зло. И той вдиша дълбоко, но не усети нищо.

— Какво има? Пак ли ни преследват?

Тя не го погледна.

— Ех, да беше и Трел тук… — промълви разсеяно. — Може би той щеше да знае от какво е този смут на Земята.