Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Отляво стърчаха високи папрати, на които слънчевите лъчи придаваха възморав оттенък. А отдясно възвишенията се издигаха невъзмутимо, билата им бяха стотици стъпки над пътеките, които Атиаран избираше в самите подножия. Тук папратите се смесваха с широки поляни от синкави треви. Пеперуди пърхаха над цветята по склоновете, имаше скупчени нагъсто дървета — дъбове и чинари, тук-там брястове и подобия на кленове. Атиаран ги наричаше гилден. Цветовете на дърветата и шубраците, на тръните и алиантата, на цветята и безкрайното лазурно небе бяха наситени с нетърпението на пролетта, на буйното възраждане на света.
Томас нямаше сили да забелязва това, сляп и глух от преумора, болка и недоумение. По волята на Атиаран се тътреше като в обред на покаяние.
Най-после денят свърши. Томас измина последната левга претръпнал и все пак този път не се унесе, както си вървеше. Щом Атиаран спря и пусна раницата си на земята, той се свлече като отсечено дърво. Но претоварените му мускули се свиваха, сякаш изпаднали в ужас, не успяваше да сдържи треперенето, без да ги напрегне още. Стана да се разтъпче против желанието си и помогна на Атиаран, като разстла одеялата, докато тя приготвяше вечерята. Слънцето се спускаше към равнината и я прошарваше с лилави сенки. Звездите се показаха, Томас легна по гръб и се загледа в тях, като се опитваше да намери спокойствие с помощта на пролетното вино.
Накрая потъна в сън, но и унесът му беше тревожен. Мъкнеше се час подир час през пустиня, а присмехулен глас го увещаваше да се порадва на свежата трева наоколо. Видението се повтаряше маниакално, накрая усети как се изпотява от гняв. А когато зората го събуди, я посрещна като оскърбление към разсъдъка му.
Установи, че ходилата му загрубяват полека, раните от ножа пък бяха почти зараснали. Смъденето и болежките отслабваха, но нервите му си оставаха все така живи. Усещаше бримките на чорапите с пръстите на краката и хладния ветрец с пръстите на ръцете. Не можеше да се отърве от тези усещания и започваше да се вбесява. Те бяха знак за здраве, за жизненост — цялост, без която се беше приучвал да живее безкрайни месеци. Сега го тласкаха към потискащо умозрително усилие, като привидно отричаха болестта му.
Но това беше немислимо. „Или едното, или другото! — изсъска си свирепо. — Но не и двете едновременно. Или съм прокажен, или не съм. Или Джоан се разведе с мен, или никога не е съществувала. Няма средно положение.“
С усилие, от което зъбите му изскърцаха, той натърти наум: „Аз съм прокажен. И сега сънувам. Ето ги фактите“.
Не би понесъл другото обяснение. Ако приеме, че сънува, все още има шанс да спаси разсъдъка си, да оцелее, да се съхрани. Но ако Земята е истинска… значи дългото терзание на проказата е бълнуване, а той вече е безнадеждно луд.
Предпочиташе да повярва в каквото и да е, само не и в това. По-добре да се бори за здравия разум, който поне може да разпознае, вместо да се примири със „здраве“, подиграващо се с всякакво разумно обяснение.
Предъвкваше тези мисли като жилави хрущяли левга след левга, докато тътреше крака след Атиаран, но всеки довод го връщаше към единствената загадка, която имаше сили да понесе — загадката на проказата. Само нея приемаше като факт. И този факт предопределяше отговора на всеки въпрос в какво да вярва.
Все пак имаше някаква полза от двоуменето — присъстваше толкова натрапчиво в ума му, че издигаше стена пред онези страхове и постъпки, които възприемаше като заплаха. И спомените за насилие и кръв не изплуваха отново. А щом камшикът на срама не раздухваше гнева, Томас успяваше да го потисне някак, без да се бунтува срещу суровото водачество на Атиаран.
През третия ден нейната неуморно изправена фигура пак налагаше безмилостно принудата си. Нагоре и надолу по склонове, през полянки, около гъсталаци, без да се отклоняват от западните покрайнини на възвишенията, тя го заставяше да продължи, колкото и да бушуваше непонятността в главата му и да се противеше тялото му. Но в ранния следобед Атиаран спря внезапно и се огледа, сякаш беше дочула далечен вик от уплаха. Неочакваното й безпокойство стресна Томас, но преди да я попита какво става, тя закрачи навъсено.
Малко по-късно сцената се повтори и този път Томас забеляза, че Атиаран души въздуха, все едно е донесъл трудно доловим дъх на зло. И той вдиша дълбоко, но не усети нищо.
— Какво има? Пак ли ни преследват?
Тя не го погледна.
— Ех, да беше и Трел тук… — промълви разсеяно. — Може би той щеше да знае от какво е този смут на Земята.