Обречена на ранен гроб [bg]

— Канел… — Понижих гласа си, посочвайки към нея да дойде по-близо. Тя го направи, изражението й беше насмешливо. — Чудех се дали можеш да ми кажеш, ъх, какво да очаквам?

Нямах кой друг да попитам. Какво щях да правя, да се обадя на майка ми и да попитам това? Едва ли. Никога не съм имала приятелки, а нещата, които бях чула в училище нямаше да помогнат сега. Разбира се, знаех кое къде отива. Но подробности за секс с вампир? Не.

— Какво да очакваш? — повтори тя. Направих жест към нея да говори по-тихо, но тя го игнорира. — Очаквай да бъдеш изчукана, елементарна малка глупачке!

Дори и в най-големия си срам, имах проблясък на прозрение.

— Грегор ми каза, че си била с него шейсет години. Казва, че ти дава от кръвта си, за да те поддържа млада, но искаш голямата промоция, нали? Искаш да бъдеш вампир и ме мразиш, защото знаеш, че ако аз го помоля, той ще ме промени. А не е предложил същото на теб.

Небесно сините й очи се присвиха. Тя се наведе с грозна малка усмивка на устните си.

— Знаеш ли какво можеш да очакваш от първия път? — Сега гласът й звучеше меко. Почти недоловимо. — Много болка. Бон апети.

Тя излезе. Вгледах се в подноса с храна без най-малкото усещане на глад преди да го блъсна настрани.

На вратата се почука два часа по-късно. Не беше по вратата на спалнята ми, където гледах часовника като затворник, очакващ присъдата. Беше по входната врата на къщата.

Грегор отвори, докато аз надникнах долу. Нямахме посетители. Фактът, че не повече от шест души влязоха ме накара да сляза чак долу в коридора. Те говореха на фенски със скорост, която го правеше неразбираем за мен.

— Merde! — изпсува Грегор, а след това последва и поредица от други думи, които може би също бяха проклятия. — Тази вечер? Ако той мисли да я открадне, много ме подценява. Катрин. Слез веднага!

Направих го, чудейки се колко неприятности си бях навлякла заради подслушването. За мое облекчение, Грегор изглежда не се интересуваше, че съм слушала. Той отвори килера и ми връчи едно палто.

— Сложи това. Тръгваме.

— Сега ли? — попитах. Една част от мен се радваше заради неочакваната отсрочка. — Какво има?

— Ще ти кажа по пътя — отговори той като пое ръката ми и почти ме издърпа през вратата. — Нямаме време за отлагане.

Още два вампира чакаха до задната врата на един черен мерцедес. Качихме се и веднага потеглихме. Ускорението ме хвърли назад. Нямах време дори да си закопчая колана. Добре, значи много бързахме.