Зовът на барабана [bg]

Затворих вратата на стаята на братовчеда Едуин, облегнах се на нея и отпуснах с облекчение челюст, защото вече не се налагаше да се усмихвам. Вече можех да се отърва от лепнещата рокля, да развържа корсета и да събуя мокрите от пот обувки.

Покой, усамотение, голота и тишина. Не можех да се сетя какво друго би ме направило щастлива в момента, освен малко чист въздух. Съблякох се, останах само по риза и отидох да отворя прозореца.

Въздухът отвън бе така плътен, че все едно можех да пристъпя в него и да се понеса като камъче, пуснато в буркан с меласа. Насекомите веднага се втурнаха към пламъка на свещта ми, обезумели от светлината и жадни за кръв. Аз го духнах, седнах на пейката пред прозореца в тъмното и позволих на мекия топъл въздух да ме облъхва.

Рубинът още висеше на шията ми, черен като капка кръв върху кожата. Докоснах го и той се залюля леко между гърдите ми; беше топъл като собствената ми кръв.

Отвън гостите започваха да си отиват; каретите чакаха на алеята. Късчета от сбогувания, разговори и тих смях достигаха до мен.

— … доста умна, струва ми се — чух културния глас на Филип Уайли.

— О, умна, определено е умна! — прозвуча пискливият глас на сестра му, очевидно не смяташе умът за похвално социално качество.

— Е, умът у една жена не е нещо лошо, скъпа, стига да е приятна и за окото. Няма нищо лошо и ако една красива жена не е надарена с ум, стига да е достатъчно съобразителна да скрива тази липса, като си държи устата затворена.

Госпожица Уайли вероятно не можеше да бъде обвинена, че има остър ум, но определено бе достатъчно съобразителна, за да разбере подобна забележка. И изсумтя неподобаващо за дама.

— Тя е поне на хиляда години — отвърна тя. — Да, приятна е на вид, макар че според мен се дължеше на хубавото бижу на шията ѝ — добави намусено.

— О, да — отвърна по-дълбок глас, който разпознах — на Лойд Станхоуп. — Макар че по мое мнение по-впечатляващо беше онова около бижуто?

— Така ли? — попита тъпо госпожица Уайли. — Ами то почти нямаше обков; лежеше направо на гърдите ѝ.

— Наистина ли? — нагло попита Станхоуп. — Не съм забелязал. — Уайли избухна в смях и замълча рязко, когато вратата се отвори и излязоха още гости.

— Е, ако не си го забелязал, старче, други го забелязаха — каза той с лукава интонация. — Хайде, ето я каретата.

Отново докоснах рубина, като гледах как красивите сиви коне на Уайли потеглят. Да, други го бяха забелязали. Още усещах жадния поглед на барона върху гърдите си. Предполагах, че е ценител не само на скъпоценните камъни.