Гробовни тайни [bg]

12

Когато на следващата сутрин звънецът на входната врата иззвъня, веднага се досетих, че не ме очаква добра новина. Миналата нощ препрочитах отново и отново бележките си по случая на Монк, докато очите ми започнаха да се премрежват. Когато си легнах, вече минаваше три часа. Сигурен бях, че пропускам нещо, че между сухото съдържание на страниците се крие някаква изключително важна информация. Но не открих нищо, което вече не ми беше известно. Нараняванията по трупа на Тина Уилямс бяха ужасни, но в тях нямаше нищо необикновено. През изминалите години бях срещал и по-страшни, дори бях работил по разследването на все още неразкрит сериен убиец в Шотландия, чийто почерк подозрително приличаше на този на Монк. Почувствах се потиснат, когато осъзнах, че такива като него има много и повечето не са заловени.

В края на краищата не постигнах нищо друго, освен още по-силно главоболие и усещането, че десет години са едновременно цял живот и един-единствен миг.

Първото нещо, което направих сутринта, беше да позвъня в болницата, но оттам ми казаха, че не могат да ми дадат информация. Бях много разочарован и се зачудих какво да правя, но това не продължи дълго. Каквито и да бяха отговорите, нямаше да ги открия в Лондон. Позвъних в Университета и съобщих, че ще отсъствам няколко дни. Имах неползван отпуск и Ерика, секретарката на катедрата, от няколко седмици ми напомняше, че имам нужда от почивка. Макар че надали точно това бе имала предвид.

Не знаех точно колко ще отсъствам, затова събрах доста багаж. Тъкмо затварях пътната си чанта, когато из целия апартамент се разнесе звън. Спрях, стомахът ми се сви от напрежение.

Знаех кой звънеше.

Тери изглеждаше така, все едно изобщо не беше спал — което вероятно беше самата истина, като се има предвид колко време му бе отнело пътуването дотук. Лицето му беше бледо и подпухнало, беше брадясал и дори дъвката не можеше да прикрие миризмата на алкохол.

— Май започва да ми става навик, а? — опита се да се пошегува той.

С нежелание му направих път да влезе.

— Има ли някакви новини за Софи?

— Не, няма промяна.

— Е, казвай защо си тук. Доста път си изминал от Дартмур.

— Не си въобразявай, че съм дошъл дотук само за да те видя. Трябва да се срещна и с други хора в Лондон.

Влезе в хола, без да съм го канил. Пътната ми чанта беше на пода до холната масичка, а върху нея бяха бележките по случая „Монк“, които все още не бях прибрал в багажа си. Тери се наведе и взе най-горния лист.

— Виждам, че си си приготвил домашното.

— Просто преглеждах записките. — Взех листа от ръцете му, сложих го в папката и я затворих. — И така, по какъв повод си тук?

— Този път няма ли да ми предложиш кафе?

— Излизам.

Той хвърли поглед към чантата.