Измамна светлина [bg]

— Помниш ли всички рецензии, които си чела за себе си? — попита Клара.

— Само лошите.

— Защо?

Старата поетеса се извърна и се взря в жената до себе си. Погледът й не бе гневен, студен или изпълнен със злоба. В него се четеше удивление.

— Не знам. Навярно това е цената, която трябва да платя за поезията си. А очевидно същото важи и за рисуването.

— Какво искаш да кажеш?

— Нараняват ни, за да творим. Ако няма болка, няма и резултат.

— Вярваш ли в това? — попита Клара.

— А ти не вярваш ли? Какво пишеше в "Ню Йорк Таймс" за картините ти?

Художничката се разрови в мислите си. Знаеше, че беше нещо хубаво. Нещо за надежда и за възкресение.

— Добре дошла на пейката — рече Рут. — Подранила си. Предполагах, че ще минат поне още десет години. Но ето че си тук.

За миг възрастната поетеса съвсем заприлича на портрета, който бе нарисувала Клара. Огорчена, разочарована. Седнала на слънце, но потънала в спомени, сякаш преживяваше наново всяка обида. Всяка лоша дума. Изваждаше ги и ги разглеждаше като нежелани подаръци, които бе получила за рождения си ден.

"О, не, не, не… — помисли си Клара. — Все тъй стенеше мъртвият тихо."

Така ли се започваше?

Погледна Рут, която отново замери птица с парче стар хляб.

Художничката се изправи и понечи да си тръгне.

— Надеждата пребивава сред съвременните майстори.

Клара се извърна към Рут и за миг зърна отражението на слънцето в насълзените й очи.

— Това пишеше в "Ню Йорк Таймс" — промълви старицата. — А в лондонския "Таймс" се казваше: Заради изкуството на Клара Мороу радостта отново е на мода. Не забравяй тези думи, Клара! — прошепна.

Рут се обърна и изправи гръб като струна, сама с мислите си и с тежкия като камък хляб. Само от време на време отправяше взор към празното небе.