Измамна светлина [bg]

— Не е вярно! — Галеристът го стрелна с поглед, пълен с ненавист.

— Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди.

— Не! — рече през смях Кастонге. — Лилиан Дайсън ли го е написала? Merde. При толкова много жлъч, може би все пак е била свестен художник.

— За кого е написала този коментар? — попита Гамаш.

— Едва ли за някой известен, иначе щяхме да си спомняме — отвърна Мароа. — Навярно за някой беден творец, който е потънал в забвение.

С такава рецензия, завързана за врата му като воденичен камък, помисли си Гамаш.

— Има ли значение? — обади се Кастонге. — Било е преди повече от двайсет години. Смятате ли, че някаква статия отпреди две десетилетия има общо с убийството?

— Смятам, че убийците помнят дълго.

— Моля да ме извините, но трябва да проведа няколко телефонни разговора — заяви Андре Кастонге.

Мароа и Гамаш изпратиха с поглед галериста, който се отправи към хотела.

— Знаете какво ще направи, нали? — обърна се арт дилърът към събеседника си.

— Ще се обади на семейство Мороу, за да си уреди среща с тях.

Франсоа Мароа се усмихна:

— Exactement[51].

Поеха с бавни крачки към сградата на хотела.

— Не сте ли разтревожен?

— Никога не се тревожа за Андре. Той не е заплаха за мен. Ако семейство Мороу са достатъчно неразумни, за да подпишат с него, значи си го заслужават.

Но Гамаш и за секунда не повярва на тези думи. Погледът на Мароа бе твърде проницателен, твърде интелигентен. Невъзмутимото му поведение — твърде обиграно.

Не, на този човек му пукаше много. Беше заможен. Влиятелен. Така че не ставаше въпрос за пари.

Страх и алчност. Тези емоции навярно наистина движеха арт средите. И ако Мароа не проявяваше алчност, значи ставаше въпрос за другото чувство.

Страх.

Но от какво можеше да се страхува този възрастен и достолепен търговец на картини?

— Ще дойдете ли с мен, мосю? — Арман Гамаш протегна ръка и покани Франсоа Мароа да го съпроводи. — Слизам към селото.

Мъжът нямаше намерение да отива в Трите бора, но се замиели върху поканата и разбра какво се крие зад нея. Вежлива, но настоятелна молба. Не съвсем заповед, но нещо доста подобно...

Застана до главния инспектор и бавно закрачиха надолу по склона към селото.

— Колко красиво! — Мароа се спря и с усмивка на уста огледа Трите бора. — Разбирам защо Клара Мороу е решила да живее тук. Вълшебно е.

— Понякога разсъждавам колко е важно мястото за художника — рече Гамаш, също отправил поглед към кроткото селце. — Много от тях избират големи градове: Париж, Лондон, Венеция. Тесни боксониери или тавански помещения в Сохо и Челси. Лилиан Дайсън например се е преместила да живей в Ню Йорк. Но не и Клара. Семейство Мороу са избрали да се установят тук. Дали мястото, което обитават, се отразява на начина, по който творят?