Нощният ловец [bg]

Свърнах към втория етаж и с опрян до стената гръб приближих прозореца без стъкла. Под мен забелязах количката за голф на пазача. Беше обърната към Олд Кътлър, което означаваше, че вероятно е дошъл от другата страна и не е забелязал колата ми. До количката пълен млад мъж с маслинена кожа, черна коса и тънък черен мустак се взираше нагоре към строежа. За късмет в този момент гледаше на другата страна.

Дали беше чул нещо? Или просто правеше редовната си обиколка? Дано! Ако наистина бе чул нещо… Ако сега всъщност изчакваше отвън подкрепа, най-вероятно щяха да ме хванат. А колкото и речовит и убедителен да съм, едва ли щях да се измъкна и от тази ситуация.

Младият патрул потупа мустака си с палец, сякаш да окуражи растежа му, намръщи се и плъзна поглед по фасадата на сградата. Отстъпих назад. Когато миг по-късно отново надникнах, видях само темето му. Тръгнал беше към входа.

Изчаках, докато не чух стъпките му по стълбището. Прехвърлих се през прозореца между първия и втория етаж, увиснах за момент на циментовия перваз, после се пуснах. Ударих се лошо, глезенът ме заболя, дори си охлузих кокалчето. Въпреки това забързах, доколкото имах сили, към сенките, а после се спуснах към колата си.

Когато най-после се вмъкнах зад волана, сърцето ми биеше лудо. Хвърлих поглед назад, но не видях и следа от пазача. С изгасени светлини подкарах колкото се може по-тихо и бързо към Олд Кътлър Роуд, а после и по дългия път към къщи по магистралата. Кръвта все още пулсираше в ушите ми. Бях рискувал глупаво. Никога не бях правил нещо толкова импулсивно, никога не бях предприемал нещо без предварително старателно да го планирам. Така ме учеше Хари: бъди предпазлив, стъпвай на сигурно, бъди подготвен. Такива сме ние, мрачните скаути.

А сега — това. Можеха да ме хванат. Можеха да ме видят. Глупаво, много глупаво. Ако не бях чул младия пазач навреме, сигурно щеше да ми се наложи да го убия. Да убия невинен с насилие. Повече от сигурен бях, че Хари не би одобрил подобно нещо. А беше и прекалено нечисто, прекалено неприятно.

Разбира се, все още не бях в безопасност. Не беше изключено пазачът да е записал регистрационния ми номер, ако на път за строежа е минал с количката си за голф покрай колата ми. Поемах безмозъчни, чудовищни рискове. Противно на всички мои така прецизно подготвени процедури залагах целия си старателно изграден живот — и защо? Заради вълнението да убия? Срамота. Дълбоко в сенчестите кътчета на ума ми проехтя ехото — о, да, срамота. После и познатият кикот.

Поех дълбоко дъх и се вгледах в ръката си върху кормилото. Обаче си беше вълнуващо, нали? Неизразимо вълнуващо, изпълнено с живот, нови усещания и отчайващо безсилие. Съвършено ново и интригуващо. А имаше и едно странно чувство, че всичко отива някъде, на някакво важно място — ново и все пак познато. Следващия път щях да анализирам това малко по-подробно.