Червената лястовица [bg]

Тя застана пред бюрото му, неспособна да вдигне очи от отпуснатите му месести ръце.

— Ще докладвате ли за някакво развитие, ефрейтор? — попита той.

Чистеше ноктите си с ножче за отваряне на писма. Сърцето ѝ препускаше и пулсирането в главата ѝ не спираше и не спираше. Личеше ли ѝ? Знаеше ли той нещо? Тя чуваше собствения си глас в главата, сякаш някой друг говореше в стаята.

— Полковник, открих, че американецът обожава музеите — каза Доминика. Гласът ѝ звучеше дървено. — Поканих го в арт галерията „Киазма“ наскоро. Планирам след това да вечеряме… в моя апартамент.

Какво каза тя? Точно това, което Волонтов искаше да чуе. Той вдигна поглед от маникюра си, изсумтя, после зяпна в гърдите ѝ.

— Време беше. Постарай се да прекара достатъчно приятно, за да поиска да те посети отново — каза той. — Не си ли забелязала нещо необичайно?

Две думи — да, забелязах — и машината щеше да се задвижи и отговорността ѝ щеше да приключи. Едно просто изречение: Той каза, че следващите две седмици ще бъде зает — ето всичко, което беше нужно. Шумът в ушите ѝ се усили и зрението ѝ се замъгли. Доминика едва различаваше този шопар зад бюрото му, обвит в мръсната си оранжева мъгла. Гърлото ѝ се сви и тя с изненада установи, че краката ѝ треперят, а коленете ѝ се огъват, доста необичайно, но устоя на порива да се облегне на бюрото, наложи си да се спре. Волонтов продължаваше да зяпа в гърдите ѝ. Един кичур от наплесканата му с брилянтин коса стърчеше отстрани на главата му. В последната хилядна от секундата Доминика се реши.

— На този етап няма какво да докладвам — каза тя. Сърцето ѝ бясно думкаше. Беше преминала през линията, която отделяше обикновеното провинение от извършването на измяна срещу Родината. Те щяха да я разкрият, щяха да изпратят войници с ледени пики да я намушкат до смърт, както Троцки. Щяха да напъхат майка ѝ в пещ. Волонтов я изгледа за миг, изсумтя отново и ѝ махна с ръка да излезе от кабинета му. На Доминика ѝ проблесна, че той нищо не заподозря. Тя беше сигурна в инстинктите си и почувства как ледът във вените ѝ пламти.

Върна се на бюрото си и се отпусна тежко на стола. Ръцете ѝ бяха влажни и трепереха, огледа се из стаята, по лицата на офицерите и на секретарки по другите бюра. Всички бяха свели глави надолу, четяха, пишеха на машина или на ръка. Освен Марта Йеленова, която седеше на второто бюро след нейното. Тя държеше цигара и се взираше в нея. Доминика ѝ се усмихна леко и отклони поглед.

Марта. Единственият човек в посолството, когото Доминика можеше да нарече приятел. Тя беше главен административен асистент в резидентурата. Понякога двете разговаряха в офиса, понякога сядаха една до друга по време на вечéри за някой непознат колега от посолството. Една дъждовна неделна сутрин се бяха срещнали за разходка покрай пристанището, между щандовете за прясна храна на пазарния площад. Марта беше елегантна, аристократична, около петдесетте, с гъста кестенява коса, която носеше пусната до раменете. Имаше тъмни изпъкнали вежди над най-поразяващите лешникови очи. Фината ѝ уста имаше склонност да се извива нагоре в крива усмивка, което намекваше за непоклатимо циничен поглед към живота. Тя беше една от малцината със стабилен цвят около главата и тялото ѝ — наситеното рубиненочервено на страстта и топлотата, същото червено, което Доминика виждаше, когато слушаше музика.

Доминика беше сигурна, че на младини Марта е била истинска красавица. Тя се нахвърляше върху всеки мъж в офиса, който направеше дори и най-малък коментар за царствената ѝ фигура, сега малко понапълняла в кръста, и го изпращаше бегом да търси изхода. Марта ни най-малко не се стряскаше от Волонтов и по един характерен начин му казваше, че ще получи ваучера, отчета или месечния доклад, когато ги приключи. Волонтов не можеше да накърни с нищо нейното олимпийско спокойствие.