Врагове по неволя [bg]

17

Преминах през всички необходими глупотевини, за да се срещна с Уайтхол, само че този път отидох сам. Упоритото му мълчание ми пречеше да работя по защитата му. Хрумна ми, че ако се срещнем насаме, може да стане по-разговорлив. След като беше гей, може би жените го изнервяха или пък не му се говореше пред тях.

Поне така се убеждавах наум. Всъщност си мислех, че мога да спечеля едно подло предимство пред Карлсън, като си изградя по-добри отношения с клиента й. В това отношение съм много лукав.

Дори успях да вкарам контрабандно в куфарчето си някои лакомства — три сандвича „Биг Мак“ и стек от шест бири „Молсън“.

Грамадният кореец с волското телосложение изпълни ритуала по отвеждането ми до килията и отварянето на вратата. Казах му, че смятам да остана при затворника около час, и му предложих да ни заключи и да си уплътни времето с това, с което си уплътняват времето грамадните главорези, когато никой не се нуждае от услугите им. Той се усмихна, но усмивката му изобщо не ми се стори приятелска, затова се почудих дали изобщо ще се върне след един час, или ще ме остави вътре.

Уайтхол ме изгледа с любопитство, когато вратата на килията се затръшна и заключи зад гърба ми.

— Сам ли си?

— Точно така, Томи. Мисля, че е време да се опознаем по-добре.

Той се изправи и пристъпи напред. Помислих си, че се кани да ми подаде ръка, но той просто застана неподвижен пред мен.

— Добре дошъл в моя свят.

Макар че очите ми все още не бяха свикнали с полумрака, май забелязах лека усмивка.

Светът, за който говореше, беше толкова тесен и подобен на ковчег — особено когато вътре трябваше да се съберат двама едри мъже, — че ме обхвана клаустрофобия. Освен това обаче създаваше и чувство на съпричастност, което отговаряше на плановете ми.

— Донесъл съм подаръци — съобщих аз.

Оставих куфарчето на пода и го отключих, за да извадя два от сандвичите „Биг Мак“. Ароматът мигновено изпълни тясното пространство. Бургерите бяха студени, но въпреки това бяха най-типичната американска храна и след цяла седмица на ориз и вода със сигурност щяха да постигнат желания ефект. Подадох му двата сандвича и в първия момент той само ги стисна и ги подуши, сякаш не вярваше, че са истински. След това разкъса опаковките и ги нападна като някакво лакомо чудовище, като скърцаше със зъби и преглъщаше със сумтене.

— Намали темпото — обадих се. — Ще ти призлее.

— Забрави — отвърна той, без изобщо да намалява темпото.

— Ей, имам и още една малка изненада — казах гордо и извадих две кутийки бира.

Чу се едно приятно „пшшшт“, докато ги отварях, а той каза „Боже Господи!“, грабна едната и я надигна. Половината кутийка отиде на една глътка. Търпеливо го изчаках да я доизпие, а после да изяде и втория сандвич, преди да приседна в ъгъла. Той си облиза пръстите, за да не пропусне нищо от познатия вкус, и се стовари на рогозката си. Подадох му нова бира.

— Как е? — попитах.

— Гадно — призна той и се оригна, след като беше изпил цяла бира на две глътки.

Не можах да се сдържа:

— По-зле дори от „Уест Пойнт“?

Той ме изгледа засрамено.

— Тогава май казах голяма глупост, а?

— Доста голяма.

Мълчаливо посръбвахме от бирите си и зяпахме стените. Най-сетне преместих поглед към него:

— Има ли как да се раздвижваш?