Обичай ближния си [bg]

Щайнер отиде в кафене „Шперлер“. Отдавна не бе ходил там. Откакто имаше фалшив паспорт, отбягваше да посещава заведения, където го познаваха от по-рано. Керн седеше на стол до стената. Сложил бе крака върху куфарчето си, облегнал бе глава назад и бе заспал.

Щайнер седна предпазливо до него. Не искаше да го буди.

„Изглежда малко по-възрастен — помисли си той. — По-възрастен и по-зрял…“

Огледа заведението. До вратата се бе настанил околийският съдия Епщайн с две книги и бутилка вода на масата пред него. Седеше сам, недоволен; пред него нямаше неспокоен клиент с петдесет гроша в ръката.

Щайнер се огледа; клиентелата на Епщайн навярно беше отнета от съперника му, адвоката Зилбер. Но Зилбер не беше тук.

Келнерът дойде, без да е повикан. Лицето му сияеше.

— Пак ли дойдохте? — попита приятелски той.

— Помниш ли ме?

— Разбира се. Много се безпокоях за вас. Полицията стана по-ловка. Коняк ли ще искате пак, господине?

— Да. Какво стана с адвокат Зилбер?

— Отсъства, господине. Арестуваха го и го изгониха.

— Аха! Идвал ли е господин Черников напоследък?

— Не е идвал тази седмица.

Келнерът донесе коняка и сложи подноса на масата.

В същия миг Керн отвори очи. Примигна, после скочи.

— Щайнер!

— Ето! — отвърна Щайнер равнодушно. — Изпий този коняк; няма нищо по-освежително от алкохола, когато се пробуждаш от сън.

Керн изпи коняка.

— Два пъти вече идвах да те търся — каза той.

Щайнер се усмихна.

— Търсиш ме с крака върху куфара! Сигурно няма къде да нощуваш, нали?

— Вярно е.

— Можеш да дойдеш при мен.

— Наистина ли? Това е чудесно! Досега имах стая при едно еврейско семейство, но днес трябва да напусна. Страхуват се да задържат някого за повече от два дни.

— У мен няма да се страхуваш. Аз живея извън града. Може да тръгнем веднага. Изглежда, че ти се спи.

— Да — каза Керн. — Уморен съм. Сам не зная от какво.

Щайнер повика келнера, който изтича като стар и опитен боен кон при звука на тръбата.

— Благодаря — каза той още преди Щайнер да плати. — Хиляди благодарности, господине.