Обичай ближния си [bg]

— Ето ни, момко! Сега ни остава да ти приготвим легло.

Той измъкна от ъгъла две одеяла и вехт дюшек и ги постла на пода до своето легло.

— Обзалагам се, че си гладен, а?

— И аз не знам.

— В малката кухня има хляб, масло и салам. Приготви един сандвич и за мен.

Някой почука тихо на вратата. Керн остави ножчето си и се ослуша, втренчил поглед в прозореца. Щайнер се изсмя.

— Старият страх, а, синко? Болест, от която няма да се отървем. Влез, Лило — каза той.

Влезе стройна жена и се спря до вратата.

— Имам гост — каза Щайнер. — Лудвиг Керн, млад, но вече опитен изгнаник. Ще остане тук. Ще ни свариш ли кафе, Лило?

— Да.

Жената извади спиртник, запали го, сложи кафениче с вода и започна да мели кафе. Вършеше всичко това с внимание, безшумно, с бавни и изискани движения.

— Мислех, че отдавна си заспала, Лило — каза Щайнер.

— Не мога да спя.

Жената имаше дълбок, тъжен глас. Лицето й беше с правилни черти, а черната й коса бе вчесана на път. Приличаше на италианка, но говореше немски с подчертано славянско произношение.

Керн беше седнал на счупен плетен стол. Беше уморен, унесен, така не се бе чувствал отдавна. Чувстваше се защитен.

— Възглавница — каза Щайнер. — Трябва ни само една възглавница.

— Няма значение — каза Керн. — Мога да сгъна палтото си или да извадя малко бельо от куфара.

— Аз имам възглавница — каза жената.

Тя остави кафето да възври, после стана и излезе все така безшумно като призрак.

— Ела да хапнеш — каза Щайнер, като наля кафето в две сини чаши без дръжка.

Започнаха да ядат хляб и салам. Жената се върна с възглавница. Остави я на леглото на Керн и седна до масата.

— Не искаш ли кафе, Лило? — попита Щайнер.

Тя поклати глава. Наблюдаваше мълчаливо как двамата мъже ядат и пият. Щайнер стана.

— Време е за спане. Уморен си, синко, нали?

— Да, пак ми се приспа.

Щайнер погали косите на жената.

— Иди да спиш и ти, Лило…

— Да. — Тя стана послушно. — Лека нощ.