Обичай ближния си [bg]

— По-бързо, какво има? — попита, когато Щайнер влезе при него с Керн.

— Трябва ни още един помощник. Да чисти през деня и да ми помага при телепатичните сеанси вечер. Ето го. — Той посочи Керн.

— Бива ли го?

— Тъкмо какъвто ни трябва.

— Сигурно някой ваш приятел? — намигна Поцлох. — Какво иска?

— Храна, квартира и трийсет шилинга засега.

— Цяло богатство! — изпищя директорът Поцлох. — Заплата на кинозвезда. Искаш да ме разориш ли, Щайнер? Толкова се плаща и на надничар, регистриран в полицията — добави малко по-спокойно той.

— Готов съм да остана и без заплата — отговори бързо Керн.

— Браво, момко! Така се става милионер! Само безкористните преуспяват в живота. — Поцлох изсумтя, ухили се и намести бързо плъзгащите се очила. — Но ти не познаваш Леополд Поцлох, последния останал филантроп! Ще получиш петнайсет шилинга месечна заплата. Казвам заплата, драги приятелю! Заплата, а не надница! Отсега нататък ставаш артист. Петнайсет шилинга заплата са повече от хиляда шилинга надница. Имаш ли някакви особени дарби?

— Мога да свиря малко на пиано — каза Керн.

Поцлох бутна бързо очилата на носа си.

— Можеш ли да свириш тихо — за акомпанимент?

— Тихо свиря дори по-добре.

— Хубаво. — Поцлох веднага се преобрази във фелдмаршал. — Дай му да упражнява някаква египетска музика! Може да я използваме в сцената, в която разрязват на късове мумията, и в другата, с жената без крака.

Той излезе. Щайнер погледна Керн и поклати глава.

— Ти потвърждаваш теорията ми — каза той. — Винаги съм смятал евреите за най-глупавия и сляпо доверчив народ в света. Лесно бихме могли да му измъкнем трийсет шилинга.

Керн се усмихна.

— А ти забравяш едно — ужаса, вкоренен у нас от хилядолетия погроми и живот в гето. Като отчетеш това, евреите са дори смели хора. А и аз съм само един жалък половин евреин.

Щайнер се засмя.

— Добре, добре. Ела сега да ядем. Ще честваме празника на скинията. Лило е чудесна готвачка.