Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Кога си дошла? — запитах я, а в главата ми — бъркотия, не мога да си спомня нищо.
— Тихо, моля ви се! — сложи Юла пръст на устата си, както се прави в криминален филм. — Не се вълнувайте, не говорете!
Челото и косите ми бяха мокри, възглавницата около главата ми беше също мокра. «Поливала ме е с вода!» — помислих си. И едно нарастващо безпокойство ме сграбчи:
— Как си могла да влезеш? — попитах. — Откъде пръкна тук? Да си се прекачила през прозореца, едва ли... Освен ако някой негодник ти е подложил гръб!
Беше естествено да свържа авантюрата й с някой негодник.
— Я мълчете! — набърчи неочаквано вежди Юла и лицето й за миг се изостри и стана зло. — Как не ви е съвестно да говорите така!... И изобщо защо говорите? Нали ви казах да мълчите и да не се вълнувате? Ей сега ще дойде докторът, потърпете малко!
— Какъв доктор? — настръхнах. Има си хас да беше повикала някого от ония в болницата!
— Повиках доктор от «Бърза помощ»! — повдигна тя рамене. Злината от лицето й беше изчезнала, сменила я беше една строгост, която не й подхождаше много.
— Зная, че нямаш основание да си деликатна с мен — рекох й, — но също така навярно знаеш, че и аз не съм от деликатните. Затова искам веднага да ми обясниш по Какъв начин си влязла в къщи и кой ти е позволил да викаш доктор? — Щях да й кажа още нещо, но дробовете ми изведнъж останаха без въздух» усетих как сърцето ми ее свива и разпуща сякаш насила, само дето не скърцаше, а по челото ми изби мигновено студена пот. Пред очите ми започна да подскача живак.
— Боже мой, нали ви казах! — чух да изохква Юла. Тя се беше превърнала на едно бяло петно пред очите ми, а гласът й като че ли идеше от салона. — Какъв сте такъв човек, необуздан!
Вместо да злорадствува заради позорната слабост, в която бях изпаднал, тя охкаше и това ми се виждаше едновременно и смешно, и чудно. После ми мина през ум, че може би се преструва. Добрата самарянка, каеща се Магдалена, така ли беше? Такива като нея бяха способни на всичко, можеха лесно да си надяват всякакви маски.
Исках да й кажа да върви по дяволите, само че думите не излизаха от устата ми, стояха си неподвижни в съзнанието ми, някой им беше отрязал краката. Тогава усетих ръката й върху сърцето си, хладната й нежна длан се стопи и разля в душата ми като майчина ласка. И тогава се извърши чудо в душата ми: изчезнаха подозренията ми, сякаш не са били, и жената, чиято ръка се разля като топлина и милост в кръвта ми, видях като слязла от някоя икона Богородица: коленичила в краката на умиращия си син. Безкрайна жалост изпълни сърцето ми, изпитах непреодолимо желание да сложа ръката си върху косите й, украсени със златен нимб на светица. Но ръката ми беше загубила силата си, не можеше да се помръдне, нали беше ръка на умиращия син.
Какви ли глупости не се мяркат в съзнанието на човек, чието сърце страда от недостиг на кислород!
Появата на доктора и сестрата от «Бърза помощ» разби това съновидение на късчета, превърна го в една безумна мозайка. Лицето на Юла се разхвърча като от взрив, после парчетата се събраха отново, но това приличаше вече на картина от художник кубист, повлиян от най—съвременен абстракционизъм. В средата имаше едно око, окото на Юла, разбира се, само че предизвикателно и безсрамно, както го помнех от болницата. Около него се виждаха, наредени в дяволски безпорядък, уши, устни нос, къдрици от коса и през целия невъобразим хаос се извиваше един Млечен път, нейният нимб на светица.
Тази идиотска мозайка започна бавно да бледнее и чезне от очите ми веднага след като ми биха първата инжекция. Тогава видях ясно лицето на сестрата, която бършеше челото ми с мокър памук. Лицето й беше кръгло като месечина и бездушно.
— Как сте се оставили да стигнете до това положение колега? — чух гласа на доктора, който държеше лявата ръка и следеше пулса. Той беше нисичък, тантурест човек и като че ли беше брат на сестрата, толкова й приличаше на лице. — Такава знаменитост в медицинския свят, какъвто сте вие, да не разберете, хм... — Той поклати глава и погледна сърдито към Юла: — Сам ли живее професорът?
Юла кимна.
— А откога започна това? — обърна се той към мен. С очи помолих Юла да отговори. Такава тъпа досада ме обхвана, че изпитах безумно желание да се обърна към стената, да кажа на всички: «Махайте се по дявола!» — и да потъна тутакси в непробуден сън, па ако ще да бъде и мъртвешки.