Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
Ала когато стигнах този край, видях, че заемам положение, по-сложно от предишното — ходът се затваряше, тоест беше сякаш отрязан със съвсем плътна стена. Обърнах се назад, взех да разглеждам стенните отвори, зад които, както и по-рано, можеше да се различат спускащите се в сянката стъпала. Една от тези ниши имаше не железни, а каменни стъпала, пет на брой; те водеха до глуха, плътно затворена врата, ала когато я бутнах, тя се открехна и ме пропусна в тъмнината. Запалих кибритена клечка и видях, че стоя на нешироко пространство от четири стени, оградени с тесни стълби, с по-малки площадки горе, които граничеха с арките на прохода. Високо нагоре се простираха други стълби, съединени с кръстосани мостчета.
Целите и ходовете на тези сплитания аз, разбира се, не можех да зная, но като имах тъкмо сега изобилен избор от всякакви посоки, помислих, че би било добре да се върна. Тази мисъл стана особено съблазнителна, когато кибритената клечка угасна. Запалих втора, но не забравих при това да потърся ключа, който се оказа на вратата, и го завъртях. По такъв начин, като си осигурих светлина, почнах отново да гледам нагоре, но изтървал кутийката кибрит, се наведох. Какво е това? Чудовища ли са надошли при мене от породилата ги тайна или аз шеметно полудявам? Или ме е обхванал кошмар?
Така затреперих, изстинал за миг в мъката и тъгата на ужаса, че, безсилен да се изправя, се опрях с ръце на пода и се строполих на колене, пищейки вътрешно, тъй като не се съмнявах, че ще пропадна долу. Ала това не се случи. В краката си видях разпилени неразумни очи на същества с муцуни, които напомняха страшни маски. Подът беше прозрачен. Забити под него, нагоре към самото стъкло стърчаха устремно към мене множество очи със зловеща окраска; кръг от странни контурни извивки, игли, плавници, хриле, шипове; други, още по-чудновати, изплуваха отдолу като набучени с гвоздеи мехури или ромбове. Техният бавен вървеж, неподвижност, сънливо мърдане, сред което изведнъж прорязваше зеления полумрак нечие гъвкаво, врътливо тяло, отскачайки и мятайки се като топка — всичките им движения бяха страшни и диви. Вцепенявайки се, чувствувах, че ще падна и свърша от прекъсване на дишането. За мое щастие избухналата по такъв начин мисъл побърза да съедини указанията на веществените отношения и аз тутакси разбрах, че стоя върху стъкления таван на гигантски аквариум, достатъчно дебел, за да издържи падането на тялото ми.
Когато смущението ми се уталожи, аз, изплезил език на рибите, за да си отмъстя, загдето ми устроиха такава халюцинация от опулени очи, се проснах и взех жадно да гледам. Светлината не проникваше през цялата маса вода; значителна част от нея — долната — беше засенена отдолу, като издаваше нагоре части от изкуствени пещери и коралови разклонения. Над този пейзаж шаваха медузи и неизвестно какво, подобно на висящи растения, накачени по тавана. Под мене изплуваха и потъваха фантастични форми, които светеха с очи и блестяха със заострените си от всички страни брони. Сега не се страхувах; като се нагледах до насита, станах и се промъкнах до стълбата; крачейки през едно стъпало, се изкачих на горната площадка и влязох в нов проход.
Както беше светло там, дето вървях по-рано, тъй беше светло и тук, но видът на прохода се отличаваше съществено от кръстовищата на долния коридор. Този проход с мраморен под от сиви плочи със сини шарки беше значително по-широк, но забележимо по-къс; съвсем гладките му стени бяха пълни с шнурове, опънати с порцеланови затегалки като струни от единия край до другия. Таванът се издигаше в готически розетки; лампите блестяха в центъра на клинообразните вдлъбнатини на свода и бяха поставени в рамка от червен мед. Без да се задържам на нещо, достигнах заграждащата прохода двукрила врата от не съвсем обикновен вид: тя имаше почти квадратни размери, а половините й, разтворени, се губеха в стената. Зад нея се оказа някаква своего рода вътрешност на голям шкаф, където можеха да застанат трима души. Тази клетка, обшита с тъмен орех, с малко зелено канапенце трябваше, както ми се стори, да съставя някакъв ключ към по-нататъшното ми поведение, макар и загадъчен, но все пак ключ, тъй като никога не бях срещал канапенца там, където, види се, нямаше нужда от тях; но щом имаше, имаше го, разбира се, за пряката си цел, тоест да сядат на него. Не беше мъчно да се съобрази, че тук трябва да се седи само когато се очаква — кого или какво? — това предстоеше да се узнае. Не по-малко внушителна беше редицата бели кокалени копчета над канапенцето. Като изхождах все пак от напълно разумно съображение, че тези копчета не са поставени за вредни или изобщо опасни действия, така че, като ги натисна, мога да сбъркам, но съвсем не рискувам главата си — аз вдигнах ръка с намерение да направя опит…