Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

Камионът на пътната помощ замина, отнасяйки жълтата кола, а в 12:45 сребристата кола на Доминик влезе в паркинга. На Бетингър не му беше лесно да различи партньора си през затъмнените стъкла на колата, но не беше трудно да си представи изражението на бинтованото лице.

Той плати сметката, която беше тройно по-голяма от цената на супата, благодари на китаеца и се изправи срещу своя враг: зловредния студ. Десетина бързи крачки го отведоха до сребристата лимузина.

Бетингър се настани, а Доминик мълчаливо подкара към минаващата край паркинга улица с четири платна.

— Колата ми е на ремонт.

Едрият мъж не каза нищо.

— Не ти ли е любопитно какво се случи?

От устата на Доминик не се отрони и дума.

— Добре — намести се по-удобно Бетингър. — Обаче щом всичко това свърши, ще ми възстановиш похарчените пари.

— Не знам за какво говориш и със сигурност няма да плащам за нещо, което се е случило на тази трошка.

— О, ще платиш… макар че може и да не усетиш, когато извършваш плащането.

— Заплашваш ли ме? — Докато завърташе волана по часовниковата стрелка, едрият тип погледна партньора си. — Аз съм поне с трийсет и пет килограма по-тежък от теб.

— И поне с трийсет и пет килограма по-глупав.

— Ще видим дали е така.

Детективът се намести още по-удобно.

— Просто исках да знаеш, че и това ще стане.

— Хубаво.

Бетингър не беше сигурен дали неговите бойни умения ще му осигурят достатъчно предимство, за да натупа добичето. То беше младо и много по-голямо, но бе убеден, че ще му причини силна болка, а това щеше да бъде същото. Границата на физическата неприкосновеност беше прекрачена, затова детективът нямаше друг избор, освен да отговори съответно.

Доминик зави по Четвърта.

— Къде отиваме?

— Не знаеш? А аз си мислех, че знаеш всичко още от деня на раждането си.

Колата профуча край една скитница, която крещеше на куче, узурпирало нейния кашон.

Детективът попита отново:

— Къде отиваме?

— В покрайнините. Там Себастиан има няколко сгради и ще подберем хората му. Звучи добре.

Доминик изпръхтя.

— Никой от тези типове няма да знае къде е Себастиан.

— Глупостта вече стигна четирийсет и пет килограма.

— Продължавай с това и можем да започнем още сега.

— Нима мислиш, че този тип, току-що излязъл от болницата — безпомощен инвалид в инвалидна количка с един бъбрек — нима мислиш, че този човек лично е екзекутирал Стенли и Джането? Или че е бил на местопрестъплението?

— Съмнявам се — отговори едрият чернокож и мина през един умрял гълъб, който приличаше на дамска шапка от 30-те години.

— Когато приберем съучастниците му, може да попаднем на убийците или на някаква информация за самия Себастиан.

— Както кажеш. — Лицевите мускули на Доминик, които взимаха участие в неговия мисловен процес, се отпуснаха.