Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Правило е фокуси?

— Когато било малко. Както и да е, федералните издирвали в Западна Вирджиния един от онези луди сървайвъри. Прочели за кучето и го качили на самолета.

— Първа класа?

— Трябва да проверя. Напомни ми. Та пуснали кучето навън, дали му да помирише чорапите на този тип и то толкова бързо хукнало подире му, че никой не могъл да го настигне.

— Решително животно.

— Дори по кучешките стандарти. На следващия ден намерили кучето. В устата си стискало един от пръстите на беглеца, а във врата му била забита тояга, която излизала от другата страна.

— Мъртво?

— Аха. — Пери поклати глава. — Хората са като кучетата.

— Дори повече от чернокожите детективи, които знаят всичко?

— И дума не може да става за сравнение.

Бетингър си напълни чашата отново и погледна Такли.

— Започни със своето другарче Себастиан Рамирес.

Сините очи на шарения човек останаха безизразни.

— Какво се опитваш да направиш?

— Да хвана убийците на ченгета, преди да нанесат друг удар.

Такли се загледа замислено в своя чай.

— Какво мислиш, че правим ние?

— Пазите тайна и си покривате задниците. — Бетингър реши да стигне до края. — Тероризирайки съквартирантката на Мелиса Спринг.

— Не знам за какво говориш. — Лицето на шарения мъж беше като от камък. Никое от останалите ченгета не каза или направи нещо.

— Глупости. Започни с онова, което каза на Себастиан в болницата, за да оттегли обвиненията. Готов съм да се обзаложа, че не е било: „Боже, колко съжаляваме“ или „Следващият инвалиден стол ще бъде за наша сметка“.

Тежко мълчание се спусна върху масата. От спокойната повърхност на чаените чаши се вдигаше пара, но иначе нищо друго не помръдваше.

— Вие сте имали отношения със Себастиан — продължи Бетингър — и предполагам, историята им предхожда неговото осакатяване. Ако споделите с мен информация, можем да работим заедно, за да го намерим.

— Търсиш ли го? — попита Такли.

— Да. Затова ми разкажете историята, в която вие и той сте главните герои. Може би заглавието й е „Мошениците“.

— Майната ти — каза Доминик.

Бетингър отпи от чая и остави чашата обратно на чинийката.

— Не съм тук, за да завързвам приятелства.

Хуан издиша тютюнев дим.

— Това е преумаляването на века.

По масата се плъзна сянката на Харълд Жанг.

— Готови ли сте да поръчате?

— Да — каза детективът от Аризона. — Аз ще взема дандан нудъли, печена патица и задушени листа от пресен грах.

Когато надраска идеограмите в бележника си, собственикът вдигна очи:

— А за вас, господа?

— Никой друг няма да яде.

— Сигурни ли сте? Нашата храна е много, много добра.

— Никой друг няма да яде.

Харълд Жанг си тръгна с неприятно чувство.

Такли стана от масата и сложи слънчевите си очила.

— Успех с това разследване, детектив Бетингър.

Доминик, Хуан и Пери също станаха и последваха шарения мъж към изхода. Докато се отдалечаваха, един от тях подхвърли: