Гадна работа на улица „Гансън“ [bg]

— Как беше днес? — попита Харълд Жанг.

— Нудълите и граховите листа бяха добри, но патицата е трябвало да изкара една диета.

След като остави няколко банкноти на масата, Бетингър намокри ароматизиращата подложка в писоара и излезе от ресторанта. Студът веднага се хвърли в нападение.

— Майчице Божия.

Докато вървеше към своята жълта кола, забеляза нещо странно: сякаш се беше наклонила надясно.

След още няколко крачки стигна до страната на шофьора, където видя двете разлети локви, в които се бяха превърнали предната и задната гума.

— Мамка му!

Отстрани на гумите имаше по десетсантиметров срез, през който въздухът бе излетял, а каучукът и асфалтът бяха покрити с жълтеникава коричка, която Бетингър разпозна като пикня. Огледа се за свидетел на престъплението, но нямаше никого.

Знаеше кой е повредил колата му, както знаеше, че са искали да разбере. Тази обида беше пощенска картичка с четири подписа.

Понесли чайници с гореща вода, Бетингър и Харълд Жанг излязоха от „Сечуанския дракон“ и закрачиха към наклонената, омацана с яйца и урина кола.

— Хората те обичат… — подхвърли ресторантьорът.

— Да, неотразим съм.

Харълд Жанг се смръщи, като видя замръзналия жълтък.

— Тези пилета са умрели за оня, що духа.

Двамата отстраниха замръзналите яйца и урината от жълтата кола и се върнаха в ресторанта. Там детективът и Жанг си измиха ръцете, първият благодари и поръча купа люто-кисела супа на втория.

После се качи на един от високите столове край витрината. Оттам можеше да следи за идването на пътната помощ, обади се в Кутията за хапчета и помоли Шарън да го свърже със Зволински.

— Имам десет секунди за теб — обяви инспекторът.

— Мисля, че зад всичко това стои Себастиан Рамирес.

— Той е в болницата.

— Не е.

За малко се възцари мълчание.

— Току-що си спечели две минути. Кога е напуснал?

— Вчера сутринта. Когато видях, че…

— Защо в единствено число? Къде е Уилямс?

— Някъде.

— Това ще се промени — обеща Зволински. — Продължавай.

— Когато видях, че Себастиан си е тръгнал, отидох в дома му.

— Но не си беше вкъщи.

— Точно така. Нито той, нито сестра му, която е единствената му роднина тук в Мисури. След това отидох в жилището на гаджето му, но и нея я нямаше. Обаче съквартирантката й беше там и имаше какво да разкаже.

— Сервирай ми го като концентрат.

— Някакъв тип със ски маска дошъл да търси гаджето на Себастиан — тя се казва Мелиса Спринг — обаче намерил само съквартирантката. Разиграл няколко сценки от филм на ужасите с нея, накарал я да прати есемес на Мелиса да се прибере, така че да попадне в засадата му.

— Този под маската не е ядрен физик.

— Не, не е — съгласи се детективът. — След това се появили четирима души и изпратили типа с маската и помощника му някъде.

— На небето?

— Не, но единият изгубил няколко пръста.

— И никой не е бил убит? — изненада се Зволински.

— Само една котка.

— Аз съм по-скоро кучкар.