В долината на смъртта

— Със също така малко право, както го правим ти и аз — захили се Уолкър. — Впрочем на твое място нямаше да напусна толкова бързо Синята вода.

— Охо! Аз усетих накъде духа вятърът. Почти със сигурност се очакваше, че ще се нахвърлят върху кожата ми. Затова се изметох оттам. Не ми се вярваше наистина, че ще се завтекат толкова бързо подир мен. Но още на следното утро забелязах, че съм преследван и разгърнах всичките си сили да опиша една широка дъга, за да заблудя преследвачите.

— В тая работа, според мен, не си се покрил с много слава. Най-голямата грешка обаче извърши, като дойде при нас. По тоя начин и на нас окачи преследвачите на шията. Можеше да поемеш всяка друга посока, само не тази към нас!

— Колко умно говориш, сър! Първо, тези кучета никога не губят дадена следа и второ, сега бездруго знаят кой съм, а от марикопите ще научат къде живея. Необходимо е значи само да яздят към Долината на смъртта и там да ме дочакат.

— Какво биха могли да ти сторят? Нищо!

— Припомни си, че Уилкинс е с тях!

— Pshaw! Да не би да се страхуваш от него?

— Естествено! Ти май всичко си забравил, а, мастър Уолкър?

— О, паметта си ми е добра, пък и не знам какво бих могъл да забравя по отношение на тоя Уилкинс! Но вестта, която ми прати преди известно време, бе толкова странна, че аз незабавно уведомих мастър Лефлър да дойде час по-скоро при мен. Ще имаш ли сега добрината да кажеш какво означаваше това твое писмо? Беше много мистериозно съчинено.

— Можеше да попадне в неподходящи ръце и ето защо не биваше да бъда по-ясен. Мастър Лефлър сигурно знае по какъв начин се е сдобил с плантацията в Уилкинсфийлд.

— Да. Чрез редовна покупка.

— Ама чрез каква покупка! — извика разгорещено Ролан. — Та нали е платил едва половината от стойността и би трябвало следователно да се досети, че с тая работа случаят е по-особен. — И с един многозначителен поглед към удивено заслушания Лефлър продължи: — Знае ли той как си встъпил във владение на плантацията?

— Не. Аз естествено съм се пазил да го навирам под носа на хората. Но сега може би трябва да узнае.

— Да, това дори е крайно необходимо.

— Само че на мен пък ми е безкрайно неприятно — възрази Уолкър. — Освен това не виждам причина да говоря по тоя въпрос. Нещата по онова време бяха уредени между двама ни, мастър Ролан, и аз не знам защо да не си останат помежду нас.

— А какво ще стане, ако оня Артър Уилкинс вземе, че се появи сега в Уилкинсфийлд?

— Нещо да не ти се е разхлопала дъската? — извика Уолкър уплашен.

— Също и главният надзорник Адлер?

— Та това въобще не е възможно! Двамата все пак са мъртви.

— Мъртъвците сегиз-тогиз възкръсват. Какво сега, ако те са още живи?

Уолкър сви диво юмруци и застана, слисан до немай-къде, пред Ролан. Лефлър също почувства някаква тегота, макар още далеч да си нямаше понятие какво бе станало и какво тепърва имаше да става.

— За мен наистина е напълно безразлично — каза той — дали тези двама мъже са още живи или не, защото…