В долината на смъртта

— Да.

— Е, ние също ще яздим натам.

— Zounds! — провикна се въодушевено Лефлър. — Искаш да пипнеш девойчето?

— Да.

— Какво ще правиш с нея?

— Още не знам, ще видим по-късно. Имам чувството, че ще станем господари на положението, ако имаме в ръцете си момичето.

— Това е сигурно! Ама си припомни все пак, мастър Уолкър, че някога аз поисках ръката на Елми. Тя обаче ме отблъсна. Сега най-поел е ми се отдава благоприятна възможност да си отмъстя.

— Значи искаш да дойдеш с мен?

— При всички случаи!

— Това ми е приятно. Колкото повече сили се съберат за едно такова начинание, толкова по-сигурно то ще успее. Само че се опасявам, че все пак ще стоиш настрана от този план.

— Защо?

— Аз те повиках насам, за да ти съобщя нещо, което сигурно много няма да ти се хареса.

— Навярно по отношение Уилкинс от Уилкинсфийлд?

— Да.

— Е, нека чуем!

Уолкър бе пристъпил до прозореца, защото беше доловил тропот от копита на кон.

— Алфонсо, един от моите слуги, се връща. При това води човека, за когото току-що говорихме — Ролан.

Звънецът издрънка, после чуха портата да се отваря и пак затваря.

— Мастър Лефлър, виждал ли си някога сеньор Ролан? — попита Зенърт-Уолкър.

— Никога!

— Тогава ще има да се чудиш. Внимавай!

След минута-две двамата новодошли влязоха. Стана, както Уолкър бе казал. Лефлър подскоци ужасен и разпери отбранително ръце.

— Heavens! Мъртвите ли възкръсват? Артър Уилкинс, ти ли си това, ти?

— Нямам честта! — изхили се Ролан, като се поклони подигравателно.

— Не? Все пак би трябвало още да ме познаваш!

— Сеньорът ми е напълно непознат!

— В такъв случай тук има някаква небивала по рода си прилика.

— Тази прилика — ухили се Уолкър — те подпомогна да се сдобиеш толкова евтино с Уилкинсфийлд.

— Как тъй?

— За това по-късно! Сега да обърнем внимание на мастър Ролан!

Неговата физиономия се промени, а гласът му прозвуча твърдо като на началник, показващ вратата на подчинения си.

— Я ми кажи, мастър Ролан, що за глупости вършиш? Чувам, че си се бил запътил с марикопите към Синята вода.

— Да. Грешка ли беше?

— Съвсем определено.

— Същата грешка си допуснал и ти, като си пратил нагоре Кървавия Джак и хората му. Значи сме квит и ти в нищо не можеш да ме упрекнеш.

— Твоето начинание не сполучи.

— Твоето също. Ние отново сме квит. Никой от нас двамата няма право да поучава другия.

— Мислиш ли? Тук много се заблуждаваш, драги ми приятелю! Аз съм този, комуто дължиш всичко.

— Съвършено вярно. А в замяна на това пък ти ми дължиш всичко! Ние сме квит! Но комай нещо си в лошо настроение. При това положение аз си тръгвам. Не съм свикнал да се отнасят с мен отвисоко! Гуд бай, мешърс!

Ролан изигра ролята си така добре, че Уолкър се видя принуден да промени тона. Той го улови за ръката.

— Глупости! Да хукнеш ли се каниш? И това липсваше! Ти така изневиделица ми се стовари, че не е за чудене, дето из един път си загубих доброто настроение. Седни и нека поговорим!