В долината на смъртта

— Наистина жалко все пак за него — отговори Миранда на думите на Зенърт. — Младият Уилкинс беше много симпатичен мъж.

— Симпатичен! — избълва оня презрително. — За теб това ли е най-важното при един мъж?

— Естествено! Че какво иначе?

— Значи богатството за теб не е от голямо значение?

— Напротив, макар, признавам, за мен един беден, но привлекателен мъж е по-приемлив, отколкото някой богат, ама пък грозен. Ето защо съжалявам, че трябваше да умре.

— Той навремето сигурно е бил много нежен с теб?

— За съжаление не, въпреки че положих големи усилия! Но той беше студен като лед. Чини ми се, че сърцето му беше вече заето. Да забравим това! Всичко е минало и той е мъртъв… вече от година. Жалко. Аз… слушай!

Пътната камбанка енергично издрънка. За негъра сега бе крайно време да изчезне и той бързо се върна при Мили.

— У теб парите?

— Не. Ключ липсват.

— Слава на Исусе! Ти сега не крадец.

— Не, ама мастър и мисус са убийци станал.

— Ох, какво говорят!

— Да. Са убили мастър Артър, кой давал такъв добър бакшиш на Зевс.

— Ти сънуват.

— Ох, Зевс не сънуват, Зевс чуват! Зевс сигур и още повече чуят. Зевс не остават при господари, кои убийци са. Зевс пак подслушват.

Откъм двора долетя конски тропот. Идваха двама ездачи — Лефлър от Уилкинсфийлд и Бил Нютън, някогашният дервиш.

Зенърт-Уолкър нададе вик на изненада.

— Вие, мастар Лефлър? — провикна се той от чардака.

— Чудесно, че сте вече тук!

Конете бяха много изнемощели, а и на двамата ездачи си личеше напрежението. Те наредиха да се даде на животните вода и фураж и се качиха по стълбището на балкона. Зенърт подаде ръка на Лефлър.

— Пет! — предупреди Лефлър. — Тихо! Да отидем веднага в някоя стая, където никой няма да може да ни чуе.

— О, работата, заради която ви помолих да биете толкоз дълъг път, е важна наистина, но не и толкова спешна!

— Има и други неща, които е наложително да обсъдим. Та една стая, моля, мастър Зенърт!

— Елате тогава!