Легенда за камъка

Пътят минава покрай малък храм, от който излиза монах. Съзира Лунното момче, след което се хваща за расото, побягва към селото и започва да крещи: „Заключете момчетата! Заключете мъжете! Заключете козите и магаретата!“ През това време Лунното момче гордо се усмихва. Влизаме в селото и от една къща излиза жена. Изкрещява: „Синът ми!“и припада. След това се появява бащата с камшик в ръка: „Срам! Безчестие! Омерзение! Позор!“ Бащата очевидно изглежда образован човек. Идва монахът, първо поръсва Лунното момче със светена вода, а сетне започва да го налага с тояга. Лунното момче го гъделичка под брадичката и вика: „Кукуригу!“ Монахът припада. Майката се съвзема и гледа към небето. „Свидетели сте ми, Небеса, че не съм виновна!“ След това припада отново. Лунното момче продължава гордо да се усмихва. Събират се съседи и Лунното момче им изпраща въздушни целувки. Бащата върви подир нас до края на селото и продължава да размахва камшика си: „Срам! Позор! Развала! Разврат!“ — вика той. Лунното момче продължава да изпраща въздушни целувки. „Доста бурно детство ще да е имал“ — промърморва под нос Господарят Ли. Конете цвилят, биковете и магаретата реват, козите блеят. Купуваме лодка и навлизаме в реката. Чуваме странен стържещ звук. Лунното момче отново прави нещо с гърлото си. Появяват се лебеди, множество лебеди. Крилати облаци и лъщящи пера надвисват над лодката. Красива гледка. Приказна.

Ако някога ме поканят да се повозя на някоя от тези огнени тръби, изпълнени с горящ прах, които се въздигат към небесата, там избухват и ги изпълват с дъжд от комети, ще се поклоня учтиво и ще отговоря: „Хиляди благодарности, но вашият скромен слуга вече е пътувал с такова нещо.“

Едно от най-забележителните качества на Лунното момче бе, че въобще не страдаше от ревност. Когато Утринната скръб бе в настроение да се вмъкне в ложето ми, което правеше от време на време, Лунното момче реагираше единствено, като обръщаше лице към луната. Почваше да пее, отправяйки молба към заяка, живеещ на месечината, да осигури сребърна постеля от лунни лъчи за Утринната скръб и Вол Номер Десет. В такива случаи Господарят Ли отново подхвърляше с престорено страдалчески глас: „Ех, де да можех отново да съм само на деветдесет години“, макар че според мен бе щастлив, че вече се е освободил от тиранията на половия нагон. Личеше си също, че поради някакви известни само на него причини бе очарован от девойката, лишена от памет.

Утринната скръб бе набор от ходещи противоречия. Бе просто селско момиче, което използваше народния говор „пай хуа“, на който се изразявам и аз. От време на време обаче вмяташе несъзнателно изрази, присъщи на говора „вен ли“, който бе достояние на придворните. Боядисваше челото си в жълт цвят, но отказваше да скубе и боядисва веждите си. Такава си беше наполовина селянка, наполовина аристократка. Бе достатъчно безсрамна, за да ходи с непокрита глава, но в същото време избухваше от възмущение, видеше ли човек, оплакващ майка си, да държи дъбова тояга, а не от черничево дърво, както е прието. Макар и да бе проститутка, възмутено отказа да приеме едно ветрило, което Лунното момче пожела да й подари, защото бе сгъваемо. Знаеше, че порядъчните дами използват единствено несгъваеми ветрила.