Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
Тръгнах напред с бърза стъпка. Можехме да използваме конете на пощенската служба едва след като достигнем Лошан. Хълмистата местност, из която вървяхме, бе добре позната на краля, но не и на нас. Сетих се за отрязаните глави върху крепостната стена и ускорих крачка.
Напредвахме бавно, тъй като никакви усилия не могат да ти помогнат да напредваш бързо през планински терен, когато не познаваш преките пътища. Далечните планини, към които се бе насочил Господарят Ли, видимо не ставаха по-близки. Сутринта на, третия ден забелязахме няколко монаси, които ни наблюдаваха от един планински скат. Веднага изчезнаха от погледа ни. След няколко часа достигнахме местност, откъдето видяхме отдалеч покрива на манастир. Не бях съвсем сигурен, но ми се стори, че нещо се откъсна от покрива и се устреми към Чао. Зрението на Утринната скръб не бе по-слабо от слуха на Лунното момче. Тя потвърди подозренията ми.
— Гълъби — рече тихо. — По всяка вероятност кралят е известил за бягството ни всички манастири под негова закрила и сега получава отговор.
След тези думи започна да ми се причува тропотът на копита и скърцането на бойни колесници, така че ускорих ход. При все това оставаше още много път до Лошан. На следващата сутрин се озовахме на върха на хълм, в чието подножие имаше една много особена река. Водите й бяха наполовина жълти, и наполовина сини на цвят.
— Това е река Мин — каза Господарят Ли. — Оттук от бреговете се стича жълта глина и по-нататък реката ще пожълтее напълно. Малко преди да премине през Петте страшни бързея се свързва с Янгдзъ. Отвъд бързеите се намира град Лошан, където има конюшни на пощенската служба.
Лицето му бе станало мрачно и не промени изражението си, когато ми каза да се запътя към най-близкото село. Там закупихме лодка и голямо количество вино. Забелязах, че селянинът, който ни продаде лодката, започна да се държи твърде странно, когато влязохме в нея и се изтласкахме от брега. В началото се усмихваше и кланяше, но усмивката изчезна веднага от лицето му щом видя, че се насочваме към силното течение в средата на реката. Започна да крещи и да маха с ръце и се опита да ни достигне, но ние вече се намирахме в средата на течението и се бяхме устремили надолу по реката. Преди да изчезне от погледа ми забелязах, че е коленичил и прави заклинателните знаци на човек, молещ се да бъде освободен от чувството за вина.
— Петте страшни бързея не са чак толкова страшни — рече спокойно Господарят Ли. — Поне ако ги сравниш с един разгневен Ши Ху в компанията на неговите Златни момичета. Ние обаче ще вземем някои предпазни мерки. Първата е ей тази.
Изскимтях от удивление, когато видях как Господарят Ли изхвърля двете гребла и дългия прът зад борда.
— Ако ги бяхме запазили, щяхме да се изкушим да ги използваме, което би било самоубийствено — поясни Господарят Ли. — Второто, което трябва да направим, деца мои, е да се напием до безсъзнание. Това е заповед. Господарят Ли разпечата меховете с вино. Лунното момче надигна своя жизнерадостно, а ние с Утринната скръб — с чувството за изпълнен дълг. Водата ускори въздействието на виното. Нейните сини и жълти ивици се смесваха в най-причудливи съчетания, от наблюдаването на които скоро ни се замаяха главите. Когато чухме звука, Господарят Ли и Лунното момче вече се бяха размекнали напълно, докато ние с Утринната скръб все още се държахме. Звукът бе ревът на река Янгдзъ. Малката ни лодка се устреми към великата река, сблъска се с течение, наподобяващо тухлена стена и се завъртя около оста си. След това продължи пътя си надолу по реката, скачайки като разсърдено конче. Вече бях достатъчно пиян, така че започнах да се кискам. Сетне видях какво има пред нас, кикотът ми престана и сърцето ми се изпълни с ужас.
Водата удря скалите Йен Ю с такава сила, че пръските й достигат шестдесет стъпки височина. Усетих, че ръцете ми започнаха сами да търсят несъществуващите гребла и забелязах, че Утринната скръб се опитва да изтласка лодката встрани с помощта на един също така несъществуващ прът. Един голям пън достигна до предполагаемо спокойната вода, в която бяхме вперили обнадеждени погледи. Там го пое невидимо подводно течение и го захвърли към невидими подводни скали непосредствено под повърхността. Миг след това двете парчета, на които се бе разцепил, прелетяха във въздуха и се разбиха в скала, разположена на десет стъпки от брега. Малката ни лодчица обаче продължи устрема си, премина покрай острите ръбове на скалите и прекоси завесата от пръски без да получи и драскотина.