Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
С Утринната скръб присегнахме към нови мехове с вино.
Скоростта ни бе нараснала невероятно, когато преминахме покрай Скалата на феята, където камъните наподобяваха фигурата на спяща нимфа, и покрай Жабата, изхвърляща от каменната си уста струя вода, висока четиридесет стъпки. Преминахме и през бързеите Ши Лин и Чу Тан също без затруднения. Господарят Ли и Лунното момче се бяха прегърнали и пееха песен с неприлично съдържание. Простодушно реших, че най-лошото вече е останало зад гърба ни. Едва тогава забелязах какво се е задало пред нас и насмалко не припаднах. През пръските бе започнало да прозира ждрелото By.
Денят се превърна в нощ. Ждрелото бе толкова тясно, че и по обяд човек можеше да види там слънцето единствено сред тънката ивица небе, сгушила се между силуетите на назъбените скалисти стени. Колкото повече се стесняваше Янгдзъ, толкова повече ускоряваше хода си. Шумът бе заглушителен. Студената мъгла милозливо закриваше от погледа ни назъбените скали, които като зъби в дяволска уста се опитваха да ни разкъсат на парчета. Ако бяхме трезви, телата ни щяха да са стегнати от напрежение и нямаше да останем със здрав кокал. За щастие, бяхме се отпуснали като чували с храна. Когато видях как Петте страшни бързея се доближават до нас със скорост от сто мили в час реших, че щеше да ми е по-добре, ако бях в безсъзнание.
Господарят Ли щастливо размаха меха си с вино.
— Едно! — изрева, и изведнъж полетяхме. Малката лодка, издигнала се над водата, се обърна около оста си два пъти, преди да се приводни. При удара с повърхността пръските полетяха на около петдесет стъпки разстояние. Успях някак си да наместя стомаха си на мястото му, преди господарят Ли да каже „Две!“
Отново се възнесохме към небесата и при полета си почти остъргахме една от стените. Този път приводняването отне повече време и двамата с Утринната скръб, обхванати от ужас, се прегърнахме. Току-що бяхме достигнали водната повърхност, когато стомасите ни отново се преобърнаха.
— Три! — изкрещя Господарят Ли и се понесохме в пространството. Не си спомням как се приводнихме третия път.
— Четири! — продължи Господарят Ли и отворих очи, за да разбера, че сме се насочили някъде към Венера. Лодката отново се завъртя около оста си, така че се приводнихме заднешком, колкото да забележа, че сме се разминали на две педи със скала, наподобяваща трион, дълъг петдесет стъпки. Успях да видя, че сме се насочили към най-тясната част от ждрелото. Пред нас имаше бушуваща пяна, обвита от небесни дъги и след около петдесет стъпки губеща се в нищото. Навлязохме в пяната.
— Пет! — изрева Господарят Ли и видях, че летим сред ясносиньо небе. После пръските ни погълнаха и не можахме да видим нищо. Полетът към повърхността този път бе много продължителен и през цялото време се молих да се приводним с главата нагоре. От удара с водата насмалко не пробих дъното на лодката.
Бях напълно замаян и ми отне известно време да разбера какво ми липсва. Оказа се, че ми липсва шумът. Лодката бе застинала спокойно върху тиха водна повърхност. През цялото време бях очаквал да бъда погълнат от някаква огромна уста, така че ми отне известно време да разбера, че наблюдавам спокойната усмивка на Великия каменен Буда на Лошан, издълбан на височина от триста и шестдесет стъпки на склона на планината на Жълтия бивол, разположени на безопасния край на ждрелото By. Петте страшни бързея и кралят на Чао бяха останали зад гърба ни. Единственият ни проблем бяха Господарят Ли и Лунното момче.
Приключението им бе харесало толкова много, че искаха да се върнем и да го повторим. С Утринната скръб едва успяхме да ги разубедим.
Глава 12
Следващите няколко дни бяха интересни, макар и изтощителни. Водех си бележки и може би няма да е неуместно да възпроизведа тук някои от тях.
Събуждам се, разтривам очи и разглеждам буболечката, опитала се да се промъкне в лявата ми ноздра. Утринната скръб спи. Господарят Ли хърка. Лунното момче го няма. Ставам, за да събера съчки за огъня. В далечината се чуват кучешки лай и нечии гневни викове. Приготвям чая и отивам да донеса още вода, за да сваря ориз. Гневните викове се разнасят по-отблизо и се смесват с прекрасен глас, пеещ неприлична песен.