Светлина в мрака

— Събуди ли се, момиченце?

— Ъъ. — Тя потри ръката си в гърдите му и кичури от разпуснатата й коса се оплетоха в брадата му. Докато той ги оправяше, другата й ръка се промъкна до бедрото му.

Уилям хвана търсещите пръсти и целуна дланта.

— Ти наистина си от онзи вид жени, за които е говорил Брони.

Тя се засмя. В гласа й се долавяше шумоленето на листа и ромоленето на горския поток.

— А пък ти си твърдо решен.

— Твърдо решен днес да пристигнем у дома. — Като отметна одеялото, той се изправи и заповяда:

— Ставай — Уилям я хвана за китката и я задърпа, докато тя се изправи на тревата.

За миг Сора загуби равновесие, препъна се и се олюля, но той успя да я задържи.

— Измий се и се приготви — нареди той. — Веднага тръгваме за Бърк.

Веселостта изчезна от лицето й.

— Разбира се, Уилям — каза тя и тръгна да изпълни заповедта.

Тя се изми, среса косата си с пръсти и я сплете. Той я наблюдаваше как сгъва одеялото. Учуден от нейното изражение, Уилям избута с крака клоните и хвана за двата края другото одеяло.

— Помогни ми да сгънем това. — Докато тя търсеше другите два края, той я изучаваше.

— Какво има, Сора?

— Няма нищо — увери го тя, а на устните й се появи лека усмивка.

Докато сгъваха одеялото и го изтърсваха, за да се оправят гънките, той мърмореше подозрително.

— Наистина, милорд — увери го тя, като му подаде одеялото.

— Ти си отвратителна лъжкиня, скъпа — той я прегърна силно, — но не умееш да правиш подходяща физиономия.

Тя се поколеба, борейки се със себе си, докато накрая избухна:

— О, не можем ли да останем още един час? Само още един час, преди да се върнем към реалността?

Той погледна обърнатото към него лице, готово всеки момент да заплаче, и без да продума, постла току-що сгънатото одеяло на тревата. Постави другото като възглавница, после я взе на ръце, коленичи и я сложи на одеялото. След това легна до нея, притисна раменете си в нейните и двамата неловко замълчаха.

— Не трябваше да те моля — прошепна тя. — Но времето, прекарано с теб, беше — тя не знаеше как другояче да го назове — златно.

Уилям разбра, че в нейния живот хубавите мигове бяха малко и радостта му се засили. Неговото присъствие, неговата любов я бяха направили щастлива. Наблюдавайки как листата потреперват от лекия ветрец, в него се надигна любопитство.

— Ако можеш нещо да промениш в живота си, какво ще е то?

— Ръста — отговори бързо Сора.

— Ръста? — Изненадан от отговора, той обърна глава и погледна жената, която лежеше до него. Тя също беше вдигнала лице към листата. Уилям можеше да се закълне, че тя ги виждаше. — Защо ръста?

— Винаги съм искала да бъда висока и стройна, а вместо това съм ниска и с подутини.

Той погледна мъничката, елегантна фигура и подсвирна, учуден от нейната изопачена представа.

— Твоите подутини са… добре разположени.

Тя остави без внимание казаното от него.

— Високите хора имат осанка, която ниските не притежават. Сам знаеш това. Теб те уважават за това, че разстоянието от пръстите на краката ти до носа ти е голямо. На теб ти е по-лесно да достигнеш до горните лавици на етажерките, малките деца по-лесно те намират сред навалицата. — Тя се засмя. — А ти какво би желал да промениш в себе си?