Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Наистина, в средата, обграден отвсякъде от стълбовете, с гръб към Тидомин и Маскул, бавно крачеше със спокойни, уверени стъпки един мъж. Имаше нещо необикновено във вида му. Фигурата му изглеждаше изключително отчетлива, обемна и реална.
— Трябва да го предупредим, ако има някаква опасност — рече Маскул.
— Този, който вечно е готов да поучава другите, сам няма да научи нищо — студено отвърна жената. Тя го хвана за ръка, за да го задържи, и продължи да наблюдава странника.
Непознатият закачи основата на един от стълбовете. Не му причини нищо, ала той се обърна рязко, сякаш внезапно бе усетил близостта на смъртоносните валсиращи колони. Изопна се в цял ръст и вдигна ръце над глава като плувец, готов за скок. Като че ли щеше да държи приветствена реч на мълниите.
Сред стълбовете премина серия от електрически разряди, съпроводени с мощни експлозии. Непознатият оставаше прав и невредим. Свали ръце. После съзря Маскул и жената и ги изчака неподвижно да се приближат. Очертанието на съществото му ставаше все по-ясно с всяка крачка. Тялото му сякаш беше от по-тежка и по-плътна от твърдата материя субстанция.
Тидомин изглеждаше озадачена.
— Сигурно е мъж от Сант. Никога не съм срещала човек като него. Какъв велик ден за мен.
— Без съмнение е важна личност — промърмори Маскул.
Двамата спряха пред него. Беше огромен, силен, брадат, облечен с кожена риза и гащи. Стоеше обърнат с гръб към вятъра и зеленият скреж по лицето и крайниците му се беше разтопил, стичаше се по кожата му и откриваше естествения й цвят: на белезникав метал. Нямаше трета ръка, а лицето му бе строго и мрачно, брадичката — войнствена, издадена напред. На челото му се виждаха две гладки мембрани, подобни на очни зачатъци, но нямаше сорб. Макар безизразни, мембраните някак странно подчертаваха силата на суровите очи под тях. Погледът му се спря на Маскул, който изпита чувство, че сондират мозъка му. Мъжът беше на неопределена възраст, ни стар, ни млад.
Физическата отчетливост сякаш откриваше вътрешната му природа. В сравнение с него околните предмети изглеждаха неясни и забулени. Тидомин внезапно се разтвори в мъглата, почти изчезна и се изличи, а Маскул осъзна, че тя загуби смисъл и за него. Във вените му се вля странен пламък и той се обърна към жената.
— Ако този мъж е тръгнал към Сант, ще отида с него. Сега може да се разделим. Сигурно и ти мислиш, че е крайно време.
— Нека Тидомин също да дойде.
Произнесени на груб чужд език, думите бяха понятни за Маскул, сякаш чуваше собствената си реч.
— Ти знаеш името ми, значи знаеш какъв е и полът ми — рече Тидомин. — В Сант ме чака смърт.
— Така е според стария закон. Аз нося нов закон.
— Ще го приемат ли?
— Старата кожа се разпуква, новата вече е израснала отдолу, времето да се смени е дошло.
Надвисваше буря. Зеленият сняг ги шибаше, но те не помръдваха. Студът се засили, но те не му обръщаха внимание.
— Как се казваш? — попита Маскул с разтуптяно сърце.
— Спадевил. Прекосил тъмния океан на пространството, ти ще бъдеш първият ми свидетел, първият последовател. Тидомин, дъще на презряния пол, ти си втората.
— Новият закон? Какъв е той?
— За какво да слушат ушите, преди очите да видят? Елате с мен.
Тидомин тръгна към него без колебание. Спадевил положи ръка върху нейния сорб, затвори очи и остана неподвижен няколко мига. Щом вдигна длан, Маскул видя, че сорбът се бе превърнал на две еднакви мембрани, същите като тези на Спадевил.
Тидомин беше слисана. Тя се огледа наоколо, за да опита новия орган. После очите й се напълниха със сълзи, тя сграбчи ръката на Спадевил, наведе се и я разцелува.
— Миналото ми беше лошо — бъбреше тя, — на мнозина причиних страдания, никога не съм вършила добро. Убих… направих най-лошото… а сега мога да отхвърля миналото и да се смея. Вече нищо не може да ми навреди… О, Маскул, какви безумци сме били!
— Не се ли разкайваш за престъпленията си? — попита Маскул.
— Забравете миналото, то не може да се промени — рече Спадевил. — Само бъдещето ни принадлежи. Бъдещето, което, чисто и кристално, започва в този миг… Защо се колебаеш, Маскул? Страх ли те е?
— Как се наричат новите органи и каква функция имат?
— Те са сонди, двери, водещи към нов свят.
Маскул не се двоуми повече и позволи на Спадевил да покрие неговия сорб.
Докато желязната длан притискаше челото му, новият закон се вля спокойно в съзнанието му като река с чиста вода и равен ток, задържана досега от яза на инатливата му воля. Законът означаваше дълг.