Пътешествие към Арктур

Едва изрекъл думите, той извърна лице към падащия сняг и се устреми по пътя. Напредваше с широки крачки и Тидомин трябваше да подтичва, за да не изостане. Спадевил беше в средата и тримата вървяха в редица. От гъстата мъгла не се виждаше и на стотина метра по-напред. Земята беше затрупана със зелен сняг. Завяваха ги пронизващите студени пориви на вятъра от височините Сант.

— Спадевил, ти човек ли си или си повече от човешко същество? — попита Маскул.

— Онзи, който не е повече от човек, е нищо — отвърна той.

— Откъде си?

— От мислите, Маскул. Само те раждат истината. Обмислях, претеглях; отново мислих. След дълги месеци далеч от Сант истината блесна пред мен като изровен ненадейно диамант, простичка и ослепителна.

— И аз съзирам блясъка й — рече Маскул. — Дължи ли се яркостта й на древния Хатор?

— Знанието също има първоизвор. То разцъфна при Хатор, аз събрах плода. Хатор много мислеше, а следовниците му днес не мислят. В Сант цари леден егоизъм, който е жива смърт. Мразят удоволствието и тази ненавист за тях е най-голямото удоволствие.

— Защо са се отказали от учението на Хатор?

— За него, мрачен и кристално чист по природа, светът беше капан, клонче, намазано с клей. Знаеше, че удоволствието дебне навсякъде, че е свиреп присмехулен враг, който се спотайва зад всеки завой на жизнения път, за да впие сладкото си жило в оголеното величие на душата, и затова се спасяваше зад болката. Същото сториха и следовниците му, ала не заради душата, а от суета и гордост.

— Какво представлява Тризъбеца?

— Основата му, Маскул, е ненавистта към удоволствието. Първото острие отхвърля сладостта на света. Второто е властта над ония, които още се гърчат в мрежите на илюзията. Третото е здравословната топлина на човека, нагазил в ледено студена вода.

— От коя страна е пристигнал Хатор? — продължаваше Маскул.

— Не се знае. Живял е за кратко в Ифдон. Разказват безчет легенди за пребиваването му там.

— Чака ни дълъг път — обади се Тидомин. — Разкажи ни някоя от тези легенди, Спадевил.

Снегът беше спрял и денят се проясни, а Бланчспел изплува като призрачен диск. Само пронизващият вятър прелиташе над равнината.

— В онези времена в Ифдон имало планински остров, отделен с широк пролом от близката земя — започна Спадевил. — Една прекрасна девойка, за която разправяли, че е вещица, прехвърлила през пропастта мост, по който да минават мъжете и жените. С лъжа и лукавства примамила Хатор на стръмната урва и бутнала с крак моста, който се провалил вдън бездната. „Двамата с теб, Хатор, сега сме сами и няма как да ми избягаш — рекла тя. — Искам да видя колко дълго ще се съпротивлява леденият мъж на дъха, смеха и аромата на една девойка.“ Хатор не проронил дума, не проговорил през целия ден. До залез слънце стоял като дънер и мислел за други неща. В един миг девойката, обхваната от страст, разтърсила къдрици. Станала от мястото си и го докоснала с ръка. Той не я видял. Тя го погледнала, като вложила в този поглед цялата си душа, и паднала мъртва. Хатор се пробудил от размисъла и видял, че лежи още топла в нозете му, но вече била само труп. И тогава тръгнал към материка. Не се знае как е стигнал.