Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 44 45 46 47 48 49 50 51 52 ... 84
Перейти на страницу:

И този път Джон пръв откри огън, като улучи звяра на височината на раменете и от раната веднага бликна кръв. После стреляха останалите трима, като се целеха в гърдите и в сърцето.

Ударена от залпа почти в упор, мечката спря изведнаж и протегна предните си лапи, въоръжени със страшни нокти, после се прегъна и нададе страхотен рев, клатушкайки раздробената си челюст.

Четиримата мъже бяха побързали да се оттеглят към нишата, където Минехаха, вкопчена в клоните, не искаше да изпусне тази необикновена сцена. Едва бяха успели да заредят отново карабините си, когато мечката се изправи с върховно усилие на задните си крака и се хвърли към тях, като огласи каньона със силния си рев.

— Назад! — викна Джон. — Не се оставяйте да ви хване!

Стреля за трети път, после обърна гръб и направи три скока, но не с намерение да напусне полесражението, защото бе сграбчил дългия си нож — едно страшно оръжие, особено когато е в ръцете на човек, надарен с огромна сила. Хари и Джордж също откриха огън, нанасяйки нови рани на звяра, после хукнаха, без да ги е грижа за малката индианка, която онемяла от ужас, не бе помислила да се скрие в дъното на нишата. Но Червен Облак бе останал на мястото си, готов да попадне в прегръдките на мечката, но да защити дъщеря си. Като видя животното да се хвърля към нишата и да протяга лапи към Минехаха, посрещна го с отчаяна смелост, а на Минехаха викна:

— Остави я на мен!

Вдигна карабината си и я изпразни в муцуната на хищника, като раздроби горната му челюст, после хвърли оръжието си, станало вече ненужно, макар приклада му да бе обкован в стомана, извади своя мексикански нож мачете, който наподобяваше испанския навахо, и се хвърли яростно в прегръдките на звяра, нанасяйки удари наляво и надясно.

Потънал в кърви, със страхотно обезобразена муцуна, звярът вече не виждаше. Завъртя се дватри пъти около себе си, и се приближи без да вижда пропастта, зинала под него. Червен Облак го нападаше непрестанно и му нанасяше удар след удар с ножа си, като издаваше диви викове.

— Сега остави на мен! — викна изведнъж Джон, който връхлетя с насочена карабина.

Отекна последен гърмеж. Мечката гризли, която се намираше на ръба на пропастта, издаде задавен рев, задните й крака вече не можеха да носят туловището, то се огъна назад, изчезна в бездната и с глух удар се просна в дъното й, където бушуваше пороя.

— Какво нещастие! — възкликна Джордж, който не бе позволил на вълнението си да отнеме апетита му. — Ето, че бутовете изчезнаха при целия глад, който ни гони.

Другарите му също изглеждаха натъжени и гледаха с явно съжаление косматото туловище на мечката, което се показваше от водата.

— Джон, да не губим време докато пътят ни е свободен — каза Хари, докато Червен Облак слагаше отново Минехаха на раменете си, вече напълно успокоена.

— Да побързаме да стигнем до мината, за да намерим не само седлата, но и конете си.

— Значи се надяваш да ги видим отново? — попита съветникът.

— Може да се лъжа, но ми се струва, че ще ги срещнем.

— Хм… може би само моят.

— А нашите?

— Ще видим. Хайде, да тръгваме и да се опитаме да открием някакъв обяд, защото и аз не съм по-малко гладен от вас.

— Тичешком! — рече Джордж и добави: — Проклета мечка! Можеше да падне тук, вместо да подарява месата си на койотите.

Четиримата мъже и Минехаха, подтиквани от глада, който с всеки изминал миг ставаше все по-свиреп, почти тичаха по дългия коридор, а той обикаляше безкрайно стръмния каньон, готов сякаш мигом да ги погълне сред пенливите води на шумния си порой.

Джон, който познаваше най-добре тези места, водеше малкия отряд, като от време на време предупреждаваше за трудните преходи. Наистина тук-там се появяваха пукнатини, принуждавайки мъжете и младата индианка да правят скокове, на които биха завидели и дивите кози.

Този опасен бяг не продължи дълго. Скоро корнизът се разшири, образувайки последователни площадки, покрити с диви лешници и малки кленове, после се появиха огромни пространства със салвия и кактуси, предпочитано убежище на змиите мокасон — нападателни и силно отровни влечуги с плоска глава.

Каньонът бързо се разширяваше и площадките ставаха все по-често, като обикаляха заритата мина под огромни струпвания на скали. Ако тук липсваха животни, то гъмжеше от птици, особено диви петли, червеношийки, птициприсмехулници, които се забавляваха да подражават песента на другите, едва ли не с ироничен тон, и огромни черни ястреби, настървени от глад.

Накрая стигнаха една висока площадка и спряха да си починат, преди да слязат към отвора на мината, за да се уверят дали индианците са си отишли, или още се навъртат в околността, с надежда да ги спипат на излизане от шахтата и ги скалпират.

1 ... 44 45 46 47 48 49 50 51 52 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)