Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Спомни си последния път, когато бе в Сен Шапел. Тук я бе довела майка й. Бе по времето, когато гестапо търсеше баща й. Тогава те прекарваха дни наред из църквите, те им изглеждаха най-сигурните скривалища. Така Лилиан се бе запознала с голяма част от църквите на Париж, винаги свита в най-тъмния ъгъл, давайки си вид, че се моли. Обаче след известно време започнаха да пращат шпиони и по църквите и мракът на Нотр Дам вече не бе за тях сигурна закрила. Тогава приятели на майка й ги посъветваха да прекарват дните в Сен Шапел. Ключарят на църквата бил надежден човек. Когато се озова за първи път сред огнения поток от светлини, Лилиан се почувствува като престъпник, когото измъкват от тъмното му убежище под безмилостния лъч на силен полицейски прожектор… или като прокажена, изложена на бялата разголваща светлина на операционната зала. Тогава Лилиан бе намразила тази църква и затова не я бе забравила.
Сега нищо не бе останало от това чувство. Сенките на миналото се бяха разпръснали като мъгла под първия нежен наплив на светлината. В душата й нямаше вече омраза, а само щастие. „Срещу тази светлина всичко е безсилно“ — помисли тя. В нея се разтапяше ужасната способност на паметта да пренася в настоящето спомените за минали събития не просто като поука, а като вкаменен живот и да изпълва с него дните си подобно на стаи с ненужни, овехтели мебели наред с онова, което всъщност те би трябвало да бъдат — силен, съзнателен живот, окрилен от опита. Лилиан се протегна сред светлината. Струваше й се, че може да я чуе. „Толкова много неща биха могли да се чуят — помисли тя, — стига човек да може достатъчно да се вслуша.“ Дишането й бе бавно и дълбоко. Вдъхваше с наслада златните, сините и виненочервените струи на светлината. Усещаше как санаториумът и неговите последни сенки се разтварят сред тези цветове. Сиво жълтите желатинови плаки на рентгеновите снимки се сгърчваха и изгаряха с мек, светъл пламък. Бе очаквала това и по тази причина бе дошла тук. „Лъчисто щастие — помисли тя. — Най-ефирното на света!“ Ключарят на църквата трябваше за втори път да се обърне към нея:
— Вече затваряме, mademoiselle.
Лилиан се изправи и погледна умореното, угрижено лице на мъжа. За миг й се стори непонятно, че този човек не изпитва същите чувства като нея… Но, изглежда, дори чудесата стават нещо обикновено, щом се превърнат във всекидневие.
— Откога работите тук? — запита тя стареца.
— От две години.
— Познавате ли ключаря, който пазеше църквата по време на войната?
— Не.
— Сигурно е хубаво да прекарваш тук през целия ден!
— Едва се изкарват насъщния — каза човекът. — При тази инфлация…
Лилиан извади от джоба си една банкнота. Очите на ключаря светнаха. „Ето неговото чудо — помисли тя. — И няма за какво да го осъждам. За него това представлява хляб, вино и живот, а може би дори и щастие.“
Тя излезе в прашния двор. „Дали чудесата наистина загубват привлекателността си, щом човек свикне с тях? — мислеше тя. — Дали могат все пак да се превърнат във всекидневие така, както навярно понятието за живот тук долу е сведено единствено до всекидневието, до мътния пламък на рутината, който винаги мъждука, вместо да лумне в пъстроцветна светлина, с каквато е блестял първоначално?“
Лилиан се огледа. Слънцето огряваше с монотонните си ярки лъчи покрива на затвора отсреща, но то съдържаше в себе си всички цветове, от които бе съставен онзи празник на светлината под църковния свод. През двора преминаха полицаи, а една кола с решетки на прозорчетата, зад които надничаха човешки лица, изтрополя наблизо. Чудото на светлината бе обкръжено от сградите на полицията и на органите на правосъдието, бе заобиколено от атмосферата на канцеларщина, на престъпления, убийства, процеси, завист, злоба и на хилавото привидение, наричано от хората справедливост. Иронията бе твърде драстична, но Лилиан не бе сигурна дали тя не криеше и едно по-дълбоко значение и дали всичко не трябваше да бъде така, за да може да съществува и едно чудо. Изведнъж тя си спомни за Клерфе и се усмихна. Тя бе готова. Откак той замина, нямаше никакви известия от него. Но това не й причиняваше болка. Не бе и очаквала, той да й пише. Тя все още не се нуждаеше от него, но все пак й бе хубаво да знае, че той съществува.
Клерфе прекарваше времето си в Рим из канторите, кафенетата и ремонтните работилници. Вечер се срещаше с Лидия Морели. В началото често мислеше за Лилиан, но след това забравяше за съществуването й дни наред. Тя го трогваше — нещо, което иначе рядко му се случваше при жените. Тя му приличаше на красиво младо куче, което в изблик на енергия прекалява във всичко, което върши. „Но ще мине време, ще привикне“ — мислеше той. Тя все още живееше с мисълта, че трябва да навакса всичко, за което предполагаше, че е пропуснала в живота. Но много скоро щеше да открие, че не е пропуснала нищо. Щеше да проумее как стоят нещата и щеше да стане като другите… подобна на Лидия Морели, но вероятно нямаше да достигне нейната рафинираност. Тя не притежаваше нито скептичния ум на Лидия, нито нейната чисто женска безогледност. „Тя сигурно представлява нещо за някой леко сантиментален мъж с поетични идеали, който може да й отдели много време — реши Клерфе, — но за мене не е нищо. Тя би трябвало да си остане при Волков, който явно живееше само за нея и тъкмо поради това, естествено, я бе загубил. Така стават тези работи.“ Клерфе бе свикнал с друг род отношения. Вече не желаеше да се задълбочава в никакви женски истории. Лидия Морели бе тъкмо за него. Лилиан се бе оказала само едно кратко и очарователно ваканционно преживяване. За Париж тя бе прекалено провинциална, прекалено взискателна и прекалено неопитна.