Живот на заем ((Небето няма избраници))

X

Лилиан бе изпитвала винаги страх от нощта. Нощите се свързваха в съзнанието й с приказките за удушвачи, за призрачни ръце, протягащи се към гърлото, караха я да чувствува ужасната и непоносима самота на смъртта. Месеци наред бе оставяла да свети лампата в санаториума, за да избяга от пронизващата яснота на снежните нощи при пълнолуние и от гнета на бледите, безлунни нощи с пепелявосивия сняг — най-безцветното нещо на света.

Нощите в Париж бяха за нея малко по-спокойни. Навън бяха реката и Нотр Дам. От време на време някой пиян вдигаше шум по тротоара или някоя кола профучаваше под прозореца й. Когато пристигнаха първите рокли, Лилиан не ги постави в гардероба, а ги окачи из цялата стая. Кадифената провеси над леглото, а до нея сложи сребърната, за да й бъдат наблизо, когато нощем се събуждаше, измъчвана от стари кошмари, когато й се струваше, че със задавен вик пада и пада от безкрайни тъмноти в безкрайни тъмноти… Тогава можеше само да протегне ръка и да докосне своите рокли и те се превръщаха в сребърни и кадифени спасителни въжета, с помощта на които се измъкваше от примката на безименния ужас и отново се озоваваше сред четирите стени, сред времето, сред отношенията си с хората, сред пространството и сред живота. Тогава Лилиан гладеше с ръка роклите си, усещаше под пръстите си тяхната материя, ставаше и се разхождаше из стаята често гола, а роклите й бдяха наоколо като нейни приятели, висяха на закачалките си по стените, по вратите на гардероба, а обувките й — златни, кафяви и черни — стояха наредени върху шкафа на своите високи и тънки токчета, сякаш забравени там от прекалено елегантни ангелчета от Ботичели, които бяха отлетели за малко до Сен-Шапел, за да вземат участие в някое среднощно поклонение, и със сипването на зората щяха да се върнат обратно. „Само една жена е в състояние да разбере — мислеше Лилиан — каква утеха може да се крие в една нищо и никаква шапка!“ Нощем тя се разхождаше сред съкровищата си, съзерцаваше броката под лунната светлина, слагаше си някоя шапчица, пробваше чифт обувки, а понякога една или друга рокля. Заставаше пред огледалото и под бледото сияние на луната се взираше изпитателно в неясната фосфоресцираща повърхност, всред която търсеше да види лицето си, раменете си, да разбере дали вече не са се превили от болестта, дали гърдите й не са унили и хлътнали, дали краката й не са изтънели дотолкова, че от вътрешната страна на бедрата да зейне пролука… „Още не! — мислеше тя. — Още не!“ — и безмълвната призрачна игра продължаваше — нов чифт обувки; малката шапчица, за която трудно можеше да се каже как ще се закрепи на главата й; няколкото накита, които притежаваше и които нощем сякаш излъчваха чародейна сила; и отражението в огледалото, което й се усмихваше в отговор, отвръщаше на въпросите й с въпроси и я гледаше, сякаш знаеше повече от нея самата…