Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Тя не се остави да бъде хваната на въдицата. Разбира се, Лито не можеше да не знае за прокълнатата кръв на харконите в своите предшественици.

— Кой е Харконен все пак? — запита той предизвикателно. — Кой е звярът Рабан? Всеки един от нас, нали? Но аз се отклонявам от основното. Говоря за общоприетия мит за предведението, за ясновидството — да имаш абсолютно пълна представа за бъдещето! За бъдещето като цяло! Ех, каква сполука, какво състояние можеш да натрупаш — и да го изгубиш — с такова върховно познание, нали? Простолюдието вярва в този мит. Хората просто приемат, че ако нещо малко е добро, повечето задължително е по-добро. Чудесно звучи! Но ако предоставиш на някого от тях пълния сценарий на неговия живот, закования веднъж завинаги монолог на живота му до самата смърт — какъв пъклен дар би било това! Каква абсолютна досада! Във всеки миг този човек ще възпроизвежда онова, което знае. Без остатък. Никакво отклонение. Той ще е наясно предварително за всеки отговор, за всяка дума — и отново, и отново, и отново…

Лито поклати глава.

— Незнанието има своите предимства. Затова аз се моля да притежавам вселената на изненадите!

Говори дълго, а докато го слушаше, Джесика не престана да се удивлява доколко неговите маниери, тон и начин на изразяване й напомнят за баща му — нейния изгубен син. Дори идеите му бяха такива, каквито самият Пол, напълно възможно бе, да е изказвал.

— Напомняш ми за баща си — рече тя.

— Заболя ли те?

— В известен смисъл да, но все пак ме успокоява фактът, че той продължава да живее в теб.

— Наистина, макар да не знаеш почти нищо за начина, по който той продължава живота си в мен.

Според Джесика в тона му липсваше вълнение, по-скоро бе пропит с горчивина. Подигна глава и го загледа в упор.

— Или че твоят дук живее в мен — продължи Лито. — Бабо, а Ганима е самата теб! Ти си се превъплътила до такава степен, че за нея твоят живот не крие никакви тайни до раждането на нашия баща. Както и моето раждане! Сигурно си даваш сметка какъв каталог на телесни записки съм аз. Понякога ми е прекалено трудно да издържам. А ти идваш тук, за да ни съдиш, така ли? Или да съдиш Алая? По-правилно ще бъде, ако ние те съдим!

Джесика потърси отговор в себе си, но без резултат. Какво правеше той? Защо подчертаваше така дебело разликата? Дали не се домогваше до категоричен отказ? А не бе ли достигнал до състоянието на Алая и превърнал се вече в изчадие — плод на абоминацията?

— Именно това те безпокои — каза той.

— Да, безпокои ме — тя си позволи лекомислено свиване на раменете. — Безпокои ме поради причини, които много добре знаеш. Сигурно си проследил моята подготовка в „Бил Джезърит“. Поне Ганима не го отрече. Известно е и Алая какво е… направила. А ти много добре разбираш последствията от твоята разлика.