Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
Развеселен, той за трети път напълни чашите и Кет отново не отказа да пият заедно, очевидно целейки да замъгли мисълта му и безпрепятствено да избяга в гората.
— Това вино сигурно е от избата на граф Клифърд — забеляза тя.
— Да, така е — потвърди Дамиан и наля още веднъж.
Този път Кет отпи с жест на познавач.
— Добра реколта, благороден аромат… Колко предвидливо от страна на Монджой да държи тук такава безценна течност! Всичко е подготвено за интимна среща в то… — тя неочаквано занемя и поруменя виновно.
Какво бе възнамерявала да каже? В това любовно гнездо? В този бардак? Дамиан се приведе напред.
— Е? В това какво?
— В това хубаво гнезденце — без да се колебае, отвърна тя и бързо добави: — Мога ли да си сипя още малко?
Давайте, кимна той и Кет продължи:
— Значи това е виното на Монджой. Може би не бива да пием от него.
— Защо не? Чувам, че е щедър човек, поне що се отнася до яденето и пиенето. Навярно не би отказал на годеницата си никое удобство, което тя пожелае в негово отсъствие?
— А на вас, господин Сребърен меч? — сладко попита тя.
— На мен би позволил много повече, отколкото някоя глътка вино, при положение, че съм ви измъкнал от лапите на Дьо Ла Вил.
— Хм… — Кет поднесе хапка хляб към устата си, преглъщайки го бързо.
Естествено, развеселен мислеше Дамиан, кроейки планове за бягство, тя трябва да засити глада си и да се подкрепи. Момичето неочаквано се изправи, заобиколи масата и докато пълнеше чашата си, коляното й докосна бедрото му.
— Значи се радвате на отплатата?
Какво целеше тя? Дамиан чувстваше близостта й, усещаше сладкия аромат, а копринената златисторуса коса галеше ръката му. Момичето настойчиво се взираше в него с пленителния поглед на сините си очи. Рицарят изпразни чашата си, която Кет отново напълни догоре и той взе мехчето с вино от ръката й, за да налее и на нея.
Тя отново на един дъх изпи блестящата червена течност. Прелъстителен смях го подкани да последва примера й.
— Пиете по-скоро като лека жена в някоя кръчма, отколкото като изискана дама. Къде сте развили този си… талант?
— В къщи с баща ми — момичето премрежи мигли. — Понякога късно вечер, когато отдавна вече трябваше да съм в леглото, той седеше долу в залата, наблюдавайки пламъците в камината, докато майка ми се къпеше или почиваше. Докато станеше време да се качи при нея, аз му правех компания на чаша вино, а той ми разказваше чудновати истории.
— За какво?
Кет се засмя малко по-свободно.
— За майка ми. Той много я обичаше. Навярно малко разкрасяваше събитията, но описвайки първата си среща с нея, думите му ми звучаха като приказка. Понякога оставах с него и когато гощаваше рицарите си. Единственото му дете, неговата наследница, трябваше да умее…
Изведнъж Кет разбра, че издава много повече, от колкото би искала. Виното бе започнало да покрива света с невидимо було.
— Както виждам, вие също носите на пиене, господине. Един храбър, но беден рицар. Още по глътка? Двамата с вас сме гости на Монджой, така че нека се насладим на тези часове.
Тя отново сипа вино в чашата му, а Дамиан напълни нейната.
— Наздраве, госпожице.
— Наздраве — отвърна тя, след което посегна към чашата му, за да я напълни отново. Меката й коса отново погали ръката му.
Когато Дамиан улови китката й, младата жена го погледна слисана.
— Лъжете се, госпожице.
— Какво имате предвид?
— Няма да ме напиете до безсъзнание и да избягате триумфираща. Въобразявате си, че можете да избягате от мен, Монджой и съдбата. Няма да ви се удаде. Когато вие вече отдавна ще сте опиянена, аз ще продължавам да се наслаждавам на виното си. Пил съм със забравени дори от Бога хора, които едва ли бихте могла да си представите.
Кет направи опит да се освободи. Смехът й бе угаснал, а очите — присвити.
— Много добре мога да си ви представя в компанията на някоя презряна паплач! Пуснете ме!
Той изпълни желанието й. Понеже в същия миг силно бе дръпнала ръката си, Кет изгуби равновесие, залитайки към стената. Гневно се взря в него, разтривайки китката си.
— Кълна ви се, господин Сребърен меч, че ще увиснете на бесилото!
Дамиан бавно отмести стола си и се изправи.
— Може би. Това ще ви зарадва ли?
Тя кратко се поколеба, размисли и реши, че искреността би била най-добрата стратегия.
— Всъщност не ви мразя. Въпреки отблъскващите ви маниери, изпитвам дори известни симпатии към вас. Видях ви да спасявате момичето в гората…
— Какво? — Дамиан сбърчи чело.
— За тази си постъпка не можехте да очаквате никаква отплата. Значи някъде в душата ви мъждука чувство за достойнство и чест. — След кратка пауза тя добави: — Робин има много високо мнение за вас. Затова не бих могла да ви оставя да попаднете в ръцете на палача.