Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
— Къпете се вече! — заповяда той.
— Вървете по дяволите!
— Не се бойте, госпожице, ще остана тук — обеща й непознатият, извърна се и излезе на брега.
Кет усети как гърлото й пресъхва. Поне лудешките удари на сърцето й бяха престанали. Тя се отпусна изнемощяла в студената вода, копнеейки за облекчаващото действие на ромолящите вълни на потока. Неволно докосна устни с чувството, че още усеща настойчивата целувка. Енергично се зае да се убеждава, че е била превъзбудена от преживяното и непознатият е нямал никакво право да злоупотребява и да се отнася така с нея. Мразеше го, презираше го, о, да!
Но каквото й да се опитваше да си внуши, гневът й бе изместен от объркване и плашещо учудване. Кет се потопи още по-дълбоко във водата с надеждата, че студът ще проникне във всички пори на тялото й, прогонвайки онези необясними чувства. Какво се бе случило с нея? Миг след миг този непознат все по-осезаемо се бе настанил в живота й — рицар с двуостър меч, невероятно груб, почти варварин. И въпреки това, докосванията му будеха у нея неподозирани чувства, при все че я държеше като пленница, за да я предаде на друг един мъж.
И все пак, колкото и безмилостно да я дразнеше и подиграваше, той притежаваше някакви вътрешни задръжки, Кет чувстваше това. Нещо, изглежда липсващо на този свят след смъртта на Хенри и отпътуването на Ричард — чест…
Въпреки това, мъжът бе непоносим. Как можеше да я целува така страстно, толкова дръзко да я гали и да я измъчва така безмилостно?
Простенвайки, тя си спомни за пожара, който бе разпалил в нея, и потопи глава в студената вода. Вълните плакнеха косите й и Кет се зае да ги разплита с пръсти. След това изтърка ръцете и краката си, за да отстрани засъхналата по тях кал.
След известно време се изправи, зъзнейки и погледна към брега, но рицарят не се виждаше. Едва когато се взря между дърветата, го видя да приближава с вълнено одеяло в ръка. Той застана безмълвно на брега, за да я изчака. Кет се приближи към него, без вече да се опитва да покрие тялото си с остатъците от нощницата или да прикрие голотата си с ръце. И без това не можеше да скрие всичко.
Той покри раменете й с одеялото и я издърпа на брега. След това извади наметката си от потока и я просна на една скала, за да изсъхне.
— Запалих огън в огнището. Вървете в колибата и се сгрейте.
Кет любопитно го погледна.
— А вие къде ще се изсушите?
— На слънцето.
— То едва прозира през клоните.
— Тогава ще се изпълни желанието ви и ще ръждясам.
— Не се боя от вас, господине. Така че можете да свалите ризницата си и да дойдете с мен в колибата.
Ругаейки, той извика към нея:
— Проклятие! Вървете най-сетне!
— Защо сте ядосан? Вие сте причината за всичко това, не аз!
— Нищо подобно, госпожице. Не съм направил нищо повече, освен да ви избавя от Дьо Ла Вил.
Страните й поруменяха, но Кет издържа на погледа му.
— Дьо Ла Вил, Монджой, вие — каква разлика, когато някой мъж със сила взима това, което иска да притежава?
Той светкавично се оказа до нея, улавяйки я за раменете.
— О, надявам се никога да не разберете разликата!
Младата жена инстинктивно усети, че непознатият има право и че трябва да му бъде дълбоко благодарна. Тя прехапа треперещата си горна устна и вдигна поглед към него.
— Дьо Ла Вил е чудовище. Чувала съм и сама го усетих…
— Какво?
— Когато докоснеше ръката ми или се втренчеше в мен, усещах злобата, стаена в него. А Монджой? Очевидно не е много по-добър.
Ръцете му се отделиха от раменете й.
— Той никога няма да ви причини болка.
— Той е нормандец…
— Както и баща ви, госпожице — с хладен глас й припомни непознатият.
— Баща ми беше по-различен — прошепна тя.
— Сигурно, но има и други нормандски благородници, които са „по-различни“, мъже които се възхищаваха на силата и добротата му.
Кет неочаквано сбърчи чело. Може би Сребърния меч най-сетне бе издал нещо.
— Познавали сте баща ми!
— Не съм казал подобно нещо…
— О, напротив, познавали сте го. Разбрах по гласа ви. Защо ме лъжете?
— Така да бъде, познавах го.
— Но вие сте саксонец, ръката на саксонското правосъдие! — Един разбойник не би могъл да познава баща й, ако не е същият, който спаси живота на графа през онзи ден в гората. — Мили Боже! — прошепна тя. — Тогава в гората, през онази пролет, сте бил вие. Старият Дьо Ла Вил бе заповядал да отсекат ръката на един бракониер, баща ми се застъпи за него и Дьо Ла Вил би го убил, а навярно и всички нас. И тогава дъжд от стрели обърна негодника и свитата му в бягство. Това сте бил вие!
— Аз съм Сребърния меч, госпожице. Стрелецът с лък се казва Робин Худ.