Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
— Тогава стойте си гола! — гневно извика той и пусна китката й. Без да си позволи дори и най-бегъл поглед към тялото й, той се взря в очите й, след което се запъти към вратата. Но след миг се извърна, наблюдавайки как младата жена отново се увива в одеялото.
— Простете, госпожице — помоли непознатият и дълбоко се поклони. — Изглежда притежавате необикновената способност постоянно да ме изкарвате от нерви.
Гневът на Кет започна да се стопява. Навярно заради бурния си темперамент той често изричаше думи, които в същност не мисли. Може би дори я харесваше, макар и само физически. Въпреки че не заслужаваше да целуне връхчетата на пръстите на ангела в женски образ, носил бялата роба. Или означаваше нещо за него единствено защото е познавал и уважавал баща й. Кет реши да отстъпи но съвсем малко.
Увита в одеялото, тя достолепно склони глава.
— Извинявам се, господине, ако съм ви засегнала. Но, при положение че съм принудена да се омъжа за този човек, предполагам, ще ме разберете, ако не се възползвам от гардероба на жените му.
— Тази рокля не принадлежи „на жените му“, както вие се изразихте, Катрин, а на първата му годеница, госпожица Алиса Олбрайт.
Кет затаи дъх.
— Идвал е тук с Алиса? И заедно… — тя занемя, а сраните й пламнаха. Значи са имали любовна връзка? Въпреки че Монджой създаваше впечатление на човек от камък и стомана, нетърпелив, винаги жадуващ да се метне на коня и да последва краля по нормандския им маниер? Какво бе открила в него Алиса?
— Ако петните паметта на госпожица Алиса, ще поставите търпението ми на сериозно изпитание — предупреди я Сребърния меч.
Известно време тя го наблюдаваше мълчаливо.
— Вие служите на Монджой. — Това не бе обвинение, а само установяване на фактите. — И мисля, че сте бил влюбен в годеницата му.
Усещайки как гневът отново се надига в гърдите на непознатия, тя трескаво вдигна ръка.
— Не, моля, не се обиждайте, господине! Аз самата много се възхищавах на Алиса. И щом тази роба е била нейна, ще я облека с голямо удоволствие.
Очевидно тези внимателни слова бяха охладили гнева му, защото мъжът се поклони. Неочаквано Кет пожела да можеше да види лицето му под шлема. Забралото закриваше очите на непознатия, а стоманената плетеница завършваше непосредствено до устните му, така че формата им не можеше ясно да се види. Затова пък толкова жив бе споменът за горещото докосване на устните му…
Знаела ли е Алиса, че този рицар е влюбен в нея? Може би дори е отвърнала на чувствата му? Бедната, хубава Алиса! Такава прекрасна жена, отнесена от същата треска, която причини смъртта и на нейните родители.
Но Алиса поне е била обичана, истински обичана. От Сребърния меч. Кет рядко бе долавяла толкова страст в гласа на някой мъж.
— Радвам се, че най-сетне сте готова да скриете голотата си, госпожице — меко рече той. — Защото, повярвайте ми, освен ината и хапливия си език притежавате и някои прелести, от които кръвта във вените на всеки мъж може да кипне.
Да се смее или да се сърди? Или с всички сили да потисне напористите чувства, които погледът и думите му отново разпалваха в нея?
Но това нямаше никакво значение, защото Сребърния меч възнамеряваше да я напусне.
— Ще донеса нещо за ядене — лаконично обясни той. — Скоро ще се върна.
Вратата се захлопна след него и Кет остана сама в колибата, стоплена от огъня и от непознати чувства.
Неочаквано тя пусна одеялото и нахлузи роклята на госпожица Алиса. Непознатият щеше да се върне скоро — един мъж много по-опасен от Дьо Ла Вил, който можеше да застраши тялото, но не и сърцето й.
Докато този мъж… Тя отново се разтрепери. Този мъж бе способен да открадне част от сърцето й.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Когато се върна в колибата, Дамиан за своя изненада завари младата жена спокойна и кротка. Той се бе помотал навън, бе нахранил коня и взел хляб и сирене от торбата, висяща на седлото. Но бе гладен не толкова за храна, а за нещо съвсем друго.
Гневът отново го обземаше. Начинанието, в което се бе впуснал, започваше да го изнервя…
В един момент искаше да зашлеви плесница на Кет, а в следващия красотата й събуждаше у него горещо желание, веднага след което острият й език отново го подлудяваше.
Ех и вие, лорд Монджой, нямате основание да се оплаквате, помисли си Дамиан. Кралят му бе обещал земи, рицари и крепостни, работливи селяни и селянки, прилежна прислуга. И за целта трябваше само да се ожени за госпожица Катрин — една благородна дама, която щеше да го дари с наследник… Но тя също толкова малко щеше да се преклони пред граф Клифърд, колкото и пред легендарния горски рицар. Все пак, след сватбата ще постигнем известно единодушие, мислеше си той. Въпреки, че тя мрази Монджой…