Графинята и Сребърния меч

— Госпожице, защо постоянно повтаряте, че не искате да се омъжите за него? Да не би да мислите, че имате избор? Благодарете на Всемогъщия, че Ричард още е жив, а Джон още не е завзел трона, защото той би ви омъжил за Дьо Ла Вил и никой на този свят не би могъл да му попречи. Но вие ще вдигнете сватба с Монджой и с това всичко ще приключи!

Той неочаквано й обърна гръб, приближи се към скалата, върху която бе прострял наметката си и седна отгоре.

— Госпожице Катрин, сега вървете в колибата, заповядвам ви! Ще изморите и двама ни!

— Ни най-малко не съм уморена и ако не се държахте толкова невъзможно, може би щях да изпитам дори известно уважение към вас, господине. Никога няма да забравя онзи ден и благодарността, която дължа на спасителя на баща си.

— Ако вие, госпожице, не сте уморена, то аз съм. И, кълна се, няма да ви позволя още дълго да ми ходите по нервите!

Кет се извърна гневно и се запъти към колибата. Вътре гореше буен огън. Върху един стол бе преметната дамска рокля и Кет любопитно се приближи. Дрехата бе ушита от най-фин лен, а деколтето и полите й — поръбени със скъпа кожа в същия цвят. Очевидно Сребърния меч бе приготвил тази рокля за нея, но откъде я имаше?

Тя се огледа из колибата и изведнъж отдръпна ръце от ленената рокля, като да се бе опарила. Монджой използваше тази колиба, когато ходеше на лов. Значи роклята трябва да бе на някоя жена, която е водил тук. Някоя дама или лека жена? Кет решително повдигна рамене. Тя не искаше да бъде негова жена и за нищо на света не би докоснала дреха, носена от неговите любовници.

Но от друга страна, не можеше да се разхожда гола наоколо. Тя се уви още по-плътно в одеялото и седна пред огъня, който постепенно я сгряваше. Вратата се отвори и Кет нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че Сребърния меч се е върнал в колибата.

— Оставил съм ви нещо за обличане, госпожице.

— Да, зная.

— Не ви ли харесва?

— Отказвам се от дрехи, които неотдавна е свалила някоя от леките жени на Монджой — хладно отвърна тя.

С две крачки мъжът се оказа до нея, вдигна я на крака и одеялото се свлече на пода. Кет отново стоеше пред него, облечена само в междувременно изсъхналата си, но разкъсана нощница.

Свалил доспехите си, с изключение на шлема, мъжът изглеждаше по-силен от всякога, защото под тънкия плат се очертаваха стегнатите мускули на гърдите, ръцете и бедрата му. Пръстите му болезнено се впиха в китката й.

— За какво всъщност се мислите, госпожице? За небесен дар?

— Пуснете ме! — сериозно изплашена извика тя. Как е възможно един и същ човек да бе тайнственият стрелец — почтен, благоприличен и добър, а също и толкова груб и арогантен? — А за какъв се мислите вие? Очевидно — някакъв злополучен рицар без земя, който уж върши благородни дела, а всъщност се стреми единствено към печалба…

— Не става дума за мен! Не сте достойна да целунете и малкото пръстче на дамата, носила тази дреха.

— Неговата ку… — в мига, преди той да й зашлеви плесница, Кет вдигна ръка и извика: — Не!

Чу как скърцат зъбите му, когато се овладя и свали ръка. Удивена от неочаквания му гняв, тя се зачуди колко ли добре всъщност този човек познава Монджой. Или жената, която очевидно обожаваше.