Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
В следния миг Македа се обърна, като издигна тази останала лампа, и ни повика. Видях слабата светлина да блести върху красивото й лице и по сребърните украшения на дрехата й. Много дива и странна изглеждаше тя в тази огромна пещера, показана само за момент и после изчезнала, защото веднага там, където бе пламъкът, се появи само червена искра, а после всичко изчезна.
— Спрете на място, докато се върнем при вас! — извика Оливър. — И викайте на интервали.
— Да, сър — отговори Куик и веднага нададе ужасен вик, който се отрази напред-назад из пещерата, докато съвсем се забърках.
— Добре, идваме — отвърна Оливър и гласът му звучеше толкова надалеч вляво, че Куик сметна за разумно отново да изкрещи.
Казано накратко, следния път го чухме вдясно от нас, а след това — отзад.
— Не можем да се уповаваме на звуковете тук, ехото е твърде неориентирано — заяви сержантът. — Но да вървим! Мисля, че съм ги локализирал сега.
И като ги повика и им каза да не мърдат, ние се запътихме към тях, като това, в което бяхме сигурни, бе точната посока. Краят на приключението бе, че скоро се препънах в един скелет и се проснах замаян между подноси с богатства, като нежно притиснах един череп с впечатлението, че е ботушът на Куик. Изправих се някак си и като не знаехме какво да направим, седнахме между мъртъвците и се ослушахме. Обаче сега другите бяха явно толкова надалеч, че звукът от гласа на Оливър, който ни зовеше, едва достигаше до нас със слаби, тайнствени нотки, идващи кой знае от къде.
— Щом тръгнахме като бунаци толкова бързо, че забравихме да си вземем кибрит, няма какво друго да се прави, освен да се чака — казах аз. — Без съмнение след време абати ще преодолеят страха си от призраци и ще дойдат да ни потърсят.
— Бих желал да сторя същото, сър. За мен нямаха значение тези покойници при светлина, но в тъмнината положението е друго. Не ги ли чувате, като тракат с пищялите си и говорят около нас?
— Чувам нещо — отговорих аз, — но мисля, че това е ехото от собствените ни гласове.
— Добре тогава, да си затваряме ченетата, сър, и може би те ще затворят своите, иначе този разговор не е приятен.
Така ние млъкнахме, но странното мъмрене още продължи, като идваше явно от стената на пещерата зад нас. Дойде ми на ум, че съм чувал нещо подобно, макар да не можех да си припомня къде. По-късно си спомних, че това беше, когато като момче бях отведен да видя Галерията на Шепота в катедралата Свети Павел в Лондон. Половин час почти измина в тази обстановка и все още нямаше и следа от абати или от нашата липсваща двойка. Куик започна да си бърка из дрехите. Попитах го какво прави.
— Все ми се струва, че имах някога клечка кибрит, докторе. Спомням си да я почувствувах в един от джобовете на това сако в деня преди да напуснем Лондон. Ако сега бих могъл да намеря тази клечка, имаме достатъчно факли, ала не помислих за тях, когато лампите започваха да угасват.
Като имах малко доверие в кибритената клечка на сержанта, не отговорих и търсенето му продължи, докато скоро го чух да възкликва:
— Брех! Ето я, в подплатата. Да, и главичката усещам да е цяла. Сега, докторе, дръж две от факлите към мен. Приготви се: готово-о, огън! — И той драсна клечката и я доближи към челата на смолистите факли.
Те веднага пламнаха и произведоха интензивна светлина в онази ужасна тъма. При светлината само за миг видях странна и доста привлекателна гледка. В средата на тази пещера се издигаше нещо като олтар, който до тогава не бях видял. Този олтар, без съмнение използуван за тържествени цели при погребенията на древните царе, се състоеше от обикновен блок от черен камък с изсечен върху му символ на човешко око. До камъка се изкачваше по стъпала, а той бе поставен на скулптирани клекнали сфинксове. На най-долното от тези стъпала, достатъчно близко, за да можем да го видим ясно, седяха Оливър Орм и Македа, Дете на Царе. Седнали бяха заедно и твърде близо един до друг. Наистина, ако трябва да кажа истината, ръката на Оливър бе около кръста на Македа, главата й почиваше на рамото му, а той явно я целуваше по устните.
— Кръгом! — изсъска сержантът със заповеден тон. — И марш на място!
И така ние се обърнахме за доста време, а после силно се изкашляхме — поради дразнещия пушек на факлите — и се придвижихме напряко през пещерата, докато случайно се натъкнахме на загубените си другари. Признавам, че не знаех какво да кажа, но Куик се справи отлично с положението.