Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Колко? — попита Димер.
— Двадесет до двадесет и един метра — бе отговорът.
— Колко дни ще ни трябват според теб?
Моран поразмисли и начерта някакви геометрични фигурки с пръчка по пясъка. После бързо заличи чертежа и отговори:
— Най-малко седмица…
— Морис ще бъде тук след една седмица — прошепна Димер. — Между другото през тази седмица ние непременно трябва да се помирим с него.
Часовникът удари единадесет и половина. Моран въздъхна, взе пушката си и отиде да смени часовия на кулата.
XII
На другия ден, 1 юни, в десет сутринта Женевиев седна на любимото си място близо до прозореца. Тя се питаше сама: защо от три седмици вече дните минават тъй скръбно за нея, защо тези дни се точат така бавно и, най-сетне, защо, вместо да чака мръкването с нетърпение, сега го чака с ужас в сърцето.
Беше й тъжно, особено нощем. По-рано това време беше за нея най-хубавото, което бе имала, сега го прекарваше в мисли за отминалия и идния ден.
Очите й се спряха върху великолепна ваза с цветя.
Морис я беше учил да гледа цветята. Беше ги поливала и чистила винаги в негово присъствие. Но откакто Морис беше престанал да идва, тя съвсем ги бе изоставила и те бяха започнали да жълтеят и вехнат.
Женевиев разбра причината за своята тъга. Пренебрегнеш ли ги, цветята увяхват и изсъхват, прекъснеш ли връзката си с някой необходим човек, то и сърцето ти започва да вехне.
Женевиев бе притисната от огромна мъка, чувството, с което беше започнала да се бори и което се беше помъчила да победи и потисне, владееше мислите й. Тя изпадна в пълно отчаяние. Съпротивата срещу собствената й душа ставаше все по-невъзможна.
Женевиев сведе глава, целуна една от пожълтелите пъпчици и заплака.
Димер влезе в стаята й тъкмо в мига, когато тя бършеше сълзите си. Той беше прекалено зает със собствените си грижи и изобщо не можеше да помисли, че жена му е в болезнена криза, дори не забеляза, че очите й бяха червени от плач.
Всъщност част от истината се криеше в това, че Женевиев, веднага щом бе забелязала мъжа си, стана бързо от мястото си и се завтече към него, така че прозорецът да е зад гърба й, а лицето й — в сянка.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо ново — отвърна мъжът й. — Невъзможно е изобщо да се доберем до нея, няма начин да й предадем каквото и да било.
— О, господи! — възкликна Женевиев. — При целия шум, който се вдига напоследък в Париж.
— Именно шумът е причината за това, че надзирателите й напоследък си отварят очите на четири — рече той. — Страх ги е именно от това, да не се възползва някой от общата бъркотия. Днес, тъкмо когато нейно величество трябваше да иде горе, на кулата, Сантер заповяда нито една от жените да не напуска стаята си.
— Горкият кавалер, колко ли му е мъчно!
— Той изпадна в пълно отчаяние, като видя какво става. Пребледня така силно, че бях принуден да го отведа някъде съвсем далеч, за да не се издаде с цвета на лицето си.
— Нямаше ли в Тампъл някой познат от стражата? — попита свенливо Женевиев и веднага сведе очи.
— Може би щеше да има един, но той не дойде.
— Кой? — направи се на наивна Женевиев.
— Гражданинът Морис Ленде — отвърна Димер с усилие на волята. Той държеше да се показва винаги хладнокръвен към нея.
— И защо не е дошъл? — попита Женевиев със същото или подобно усилие.
— Бил болен.
— Болен ли? Той?
— Да, болен. И при това доста тежко. Както знаеш, той е върл патриот. Но болестта го е принудила да отстъпи поста си на някакъв свой приятел. О, Боже мой!
Димер помълча някое време и продължи:
— Женевиев, и да беше на поста си той, все същото щеше да бъде. Както сме скарани сега с него, сигурно щеше да ме отбягва в пълния смисъл на думата.
— Струва ми се, че преувеличаваш, Димер — рече жената. — Морис може заради някакъв там каприз да не иска да идва у нас, но това не значи, че е наш враг. Колкото и да е охладнял към нас, не може да бъде неблаговъзпитан. Убедена съм, че ако те забележи да тръгваш към него, ще стане да те посрещне…
— Женевиев — рече Димер, — за това, което очакваме от Морис, се иска нещо повече от вежливост, иска се истинско и дълбоко приятелство.
Той тежко въздъхна. Челото му силно се сбърчи.
— Но ако ти смяташ — все тъй свенливо продължи Женевиев, — че господин Морис е тъй нужен за нашите планове…
— Той ни е толкова нужен, че изпадам в пълно отчаяние, че не мога да се сближа малко повече с него.
— Тогава какво ти пречи да отидеш при гражданина Ленде и да направиш още един опит?
На Женевиев й се струваше, че ако назове Морис с неговото фамилно име, тогава гласът й ще бъде по-спокоен.