Нарцис и Голдмунд

Този мъж с островърха брада поздрави Голдмунд е известна сърдечност и с хумора на странник, което бързо спечели младия си другар. На въпроса му къде е бил ученик и коя е целта на пътуването му странният брат задекламира:

— Висше училище, аз, кълна се в бедната си душа, посещавах достатъчно, бях в Кьолн и Париж, а върху метафизиката на Лебервурст рядко е било казвано нещо по-съдържателно, отколкото в моята дисертация за Лайден. Оттогава, приятелю, аз, бедният клетник, бродя из немската държава, измъчвам милата си душа с неизмерими глад и жажда; наричат ме страшилище за селяните и професията ми е да обучавам млади жени на латински и да омагьосвам саламите, които висят за опушване, да влязат в стомаха ми. Целта ми е леглото на кметицата и ако преди туй не ме изкълват враните, едва ли ще ми бъде спестено посвещаването на досадната длъжност архиепископ. По-добре е, малки колега, да живееш така, че каквото изчукаш, да изпукаш, отколкото обратното. В края на краищата един печен заек никога не се е чувствал по-добре другаде, освен в моя беден стомах. Кралят на Бохемия ми е брат, а бащата на всички ни изхранва и него, както и мене, но най-доброто от това той оставя да свърша аз сам. А завчера, коравосърдечен, каквито са бащите, искаше да ме насили да спася живота на един полугладен вълк. Ако не бях убил животното, драги колега, ти никога не би имал честта да бъдеш удостоен с приятното познанство с мене. In saecula saeculorum, amen!4

Голдмунд, още почти незапознат с черния хумор и латинския на странник от този род, малко се страхуваше от дългия чорлав грубиян и от почти неприятния смях, с който придружаваше собствените си шеги, но нещо в закоравелия бездомен скитник все пак му допадаше и той лесно бе уговорен да продължат пътя си заедно, защото каквато и да беше историята с убития вълк — истина или лъжа, — във всеки случай двама ще са по-силни и човек ще се страхува по-малко. Но преди да продължат пътя си, братът Виктор искаше да говори на латински със селяните, както той наричаше това, и се настани у един селяк. Той обаче не постъпваше така, както Голдмунд се бе държал досега при всичките си странствания, когато гостуваше в някое стопанство или село, а се местеше от къщурка на къщурка, с всяка жена почваше да бъбри, пъхаше си носа във всеки обор и във всяка кухня и изглеждаше, че няма намерение да напусне селцето, докато от всяка къща не измъкне мито и данък. На селяните той разказваше за войната в Италия и край огнището пееше песента за битката при Навия, на бабичките препоръчваше средства срещу ревматизъм и разклащане на зъбите, даваше си вид, че знае всичко и че е бил навсякъде, тъпчеше до спукване ризата си над колана с подарени парчета хляб, орехи, сушени круши. Голдмунд го гледаше учуден как той неуморим осъществява своя поход, как ту сплашва хората, ту ги печели с ласкателство, как се преструва и ги кара да му се удивят, като ту бъбри завалено латински и играе ролята на учен, ту прави впечатление чрез пъстър дързък тарикатски език, как по средата на разказа или учената реч с остри зорки очи измерва всяко лице, всяко отворено чекмедже, всяка паница, всеки хляб. Той разбра, че има пред себе си нахакан, врял и кипял бездомник, човек много видял и преживял, много гладувал и мръзнал, но в ожесточената борба за своя застрашен оскъден живот станал умен и дързък. Следователно такива биваха хората, които дълго време са живели като странници. Нима някога и той самият ще бъде такъв?