Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Кога?
— Утре.
— Утре?
— Погледни ме, Лайла.
— Утре.
— Заради баща ми. Сърцето му няма да издържи на всичките тези боеве и убийства…
Лайла зарови лице в ръцете си и ужасен страх изпълни гърдите й.
Хрумна й, че е трябвало да го предвиди. Почти всеки, когото познаваше, си беше събрал багажа и беше заминал. Кварталът обезлюдя и сега, само четири месеца, откакто започнаха сраженията между фракциите на муджахидините, тя почти не срещаше познат по улиците. Семейството на Хасина избяга през май в Техеран. През същия месец Уаджма и роднините й се преселиха в Исламабад. Родителите на Гити и близките й заминаха през юни, скоро след като тя бе убита. Лайла не знаеше къде са отишли — носеше се слух, че са тръгнали за Машхад в Иран. След като хората си тръгнеха, домовете им оставаха празни за няколко дни, а после в тях се заселваха хора от милициите или напълно непознати.
Всички напускаха. А сега и Тарик.
— И майка ми вече не е млада — каза той. — Те през цялото време са толкова уплашени. Погледни ме, Лайла.
— Трябваше да ми кажеш.
— Моля те, погледни ме.
От гърлото й се изтръгна стон. После хлипане. А след това вече плачеше и когато той понечи да избърше с палец бузата й, отблъсна ръката му. Беше егоистично и безразсъдно, но беше бясна, че той я изоставя, той, Тарик, който беше като нейно продължение и чиято сянка изникваше зад нея във всеки неин спомен. Как можеше да я остави? Тя го зашлеви. После пак. Вкопчи се в косата му. Наложи се да я стисне за китките и заговори нещо, което тя не можеше да разбере. Продължи кротко, с разумни доводи; неусетно приближиха чело до чело, нос до нос и тя отново усети топлината на дъха му.
А когато неочаквано той се наклони към нея, тя стори същото.
През следващите дни и седмици Лайла щеше да се бори като обезумяла да скъта в паметта си всеки миг от онова, което се случи после. Като почитател на изкуството, бягащ от горящ музей, щеше да грабне каквото може — поглед, шепот, стон, — за да го спаси от изпепеляване, да го съхрани. Ала времето е най-жестокият пожар и в крайна сметка тя не успя да опази всичко. Но все пак имаше нещо: онази първа раздираща болка ниско долу. Косите слънчеви лъчи на килима. Петата й, докосваща студената твърда протеза, откачена припряно и паднала помежду им. Ръцете й около лактите му. Рожденият белег с форма на мандолина под ключицата му. Лицето му над нейното. Черните му къдри, които гъделичкат устните, брадичката й. Ужасът, че ще ги разкрият. Отказът да повярват в собствената си смелост и дързост. Непознатото върховно удоволствие, примесено с болка. И погледът, хилядите погледи, с които я гледаше Тарик — изпълнени със страх, нежност, извинение, неудобство, но най-вече, най-вече на копнеж.
Последва нервно бързане. Трескаво закопчавани копчета и катарами, разресвани с пръсти коси. После седяха прилепени един до друг, душейки пламналите си лица, и двамата занемели, и двамата зашеметени от съдбовността на случилото се. От безумието, което бяха извършили.
Лайла забеляза три капки кръв на килима, нейната кръв, и си представи как по-късно родителите й ще седят на този диван, без да подозират за греха й. Сетне я връхлетяха срамът, чувството за вина, а часовникът на горния етаж тиктакаше и отекваше гръмко в ушите й. Като чукчето на съдия, което не спира да тропа обвинително.
После Тарик каза:
— Ела с мен.
За момент Лайла почти повярва, че е възможно. Тя, Тарик и родителите му заминават заедно. Събират си багажа, качват се на автобус, загърбват цялото това насилие и отиват да намерят блаженство или неволи, но каквото и да бе, щяха да го посрещнат заедно. Нямаше да има тъжна раздяла, нямаше да живее в убийствена самота.
Можеше да отиде с него. Можеха да са заедно.
И щяха да имат повече следобеди като този.
— Искам да се оженя за теб, Лайла.
За пръв път, откакто лежаха на пода, тя вдигна очи към неговите. Мъчеше се да разгадае чувствата му. Този път не видя закачливост. В погледа му имаше убеденост и простодушна, но упорита настойчивост.
— Тарик…
— Позволи ми да се оженя за теб, Лайла. Днес. Можем да се оженим днес.
И той продължи да говори. Как ще отидат в някоя джамия, ще намерят молла, двама свидетели, ще направят бърза никка…
Но Лайла мислеше за мами, неотстъпчива и безкомпромисна като муджахидините, за изражението й, пропито с озлобление и отчаяние. Мислеше за баби, който отдавна се беше предал и си оставаше един тъжен и жалък противник на мами.
„От време на време си казвам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.“
Такива бяха обстоятелствата в живота й, неизбежните му истини.