Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Баби отново се опита да склони мами да напуснат Кабул.
— Ще овладеят положението — отвърна мами. — Този конфликт е временен. Ще седнат и ще измислят нещо.
— Фариба, тези хора знаят само едно нещо: войната — рече баби. — Проходили са с бутилка мляко в едната ръка и пушка в другата.
— Кой си ти, че да го кажеш? — възрази мами. — Бил ли си на джихад? Изостави ли всичко, което имаш, и рискува ли живота си? Ако не бяха муджахидините, досега щяхме да сме съветски слуги, запомни това. А ти искаш да ни накараш да ги предадем!
— Не ние сме предателите, Фариба.
— Заминавай тогава! Вземи дъщеря си и бягайте. Изпрати ми картичка. Но мирът идва и аз лично ще го чакам.
Улиците станаха толкова опасни, че баби направи нещо немислимо — спря Лайла от училище и сам се зае да я обучава. Всеки ден след залез Лайла отиваше в кабинета му и докато Хекматияр обстрелваше с ракети Масуд от южните предградия на града, двамата с баби тълкуваха газелите на Хафез и стиховете на любимия му афганистански поет Устад Халили. Баби я учеше да извежда корен квадратен, показа й как да разлага многочлени на множители и да представя графически уравнения. Когато й преподаваше, изглеждаше променен. Беше в стихията си и й се струваше по-висок. Гласът му бе по-спокоен и по-дълбок и той не примигваше толкова често. Лайла си го представяше какъв е бил някога, когато е изтривал с грациозни движения написаното на черната дъска и е надничал бащински и грижовно в тетрадките на учениците.
Но на нея не й беше лесно да внимава. Постоянно се разсейваше.
— Как се изчислява повърхнината на пирамида? — питаше баби, но на нея единственото, което й беше в главата, бяха устните на Тарик, горещият му дъх, собственото й отражение в лешниковите му очи. След онзи случай под дървото тя го беше целувала още два пъти — по-дълго, по-страстно и, надяваше се, по-умело. И двата пъти се срещнаха в полутъмния проход, където Лайла го беше заварила да пуши в деня на празничния обяд на мами. Втория път му позволи да пипне гърдите й.
— Лайла?
— Да, баби.
— Пирамида. Повърхнина. Къде си?
— Съжалявам, баби. Бях малко… Да видим. Пирамида… Пирамида… Една трета от лицето на основата, умножена по височината.
Баби я погледна озадачено и се втренчи в нея, а Лайла се сети как ръцете на Тарик стискат гърдите й и двамата не спират да се целуват.
Един ден през същия месец юни Гити се прибирала от училище с две свои съученички. Само на три пресечки от дома й паднала заблудена ракета. По-късно Лайла научи, че Нила, майката на Гити, тичала нагоре-надолу по улицата, събирала в престилка късове от тялото на дъщеря си и пищяла неистово. Две седмици след това щяха да открият на един покрив разлагащия се десен крак на Гити все още в найлонов чорап и червена гуменка.
Докато четяха сура „Ал Фатиха“ за Гити в деня след гибелта й, Лайла седеше потресена в пълната с ридаещи жени стая. За пръв път в живота й беше умрял някой, когото тя познаваше, с когото беше близка, когото обичаше. Не можеше да осъзнае необяснимия факт, че Гити вече я няма. Гити, с която си беше разменяла тайно бележници в клас, чиито нокти беше лакирала и й беше скубала с пинцети косъмчета от брадичката. Гити, която щеше да се омъжи за вратаря Сабир, беше мъртва. Разкъсана на парчета. Лайла най-сетне заплака за приятелката си. И всички сълзи, които не можа да пролее по време на погребението на братята си, рукнаха.
25
Лайла не можеше да помръдне, сякаш всяка нейна става беше гипсирана. Водеше се някакъв разговор, но тя сякаш не участваше в него, а просто подслушваше отдалеч. Тарик говореше, а тя си представяше живота си като изгнило, прокъсано въже с разпадащи се влакна.
Този августовски следобед на 1992 година беше горещ и задушен, а те бяха в дневната у Лайла. Мами цял ден се беше оплаквала от стомашни божи и само преди минути баби я беше завел на лекар въпреки ракетите, които Хекматияр изстрелваше от юг. А сега тук беше Тарик, седеше на дивана до Лайла, забил очи в земята и стиснал ръце между коленете си.
И казваше, че напуска.
Не квартала. Не Кабул. А изобщо страната.
Напуска.
Пред очите й се завъртяха черни кръгове.
— Къде? Къде ще отидеш?
— Най-напред в Пакистан. В Пешавар. После не знам. Може би в Индостан. В Иран.
— Колко време?
— Не знам.
— Питам от колко време знаеш?
— От няколко дни. Исках веднага да ти кажа, Лайла, кълна се, но не посмях. Знаех колко ще се разстроиш.