Хиляда сияйни слънца

Рашид караше Мариам да маже с антибиотична паста порезните рани по лицето и врата на момичето и шевовете на рамото й, на китките и по прасците. Мариам ги превързваше с бинтове, които переше и пак използваше. И придържаше косата й назад, когато се напъваше да повърне.

— Колко дълго ще остане? — попита тя Рашид.

— Докато се съвземе. Погледни я. Не е в състояние да си тръгне. Горкото същество.

Рашид намери момичето, той го изрови изпод развалините.

— Голям късмет, че си бях вкъщи — каза й. Седеше на сгъваем стол до леглото на Мариам, на което лежеше момичето. — Късмет за теб, искам да кажа. Изрових те със собствените си ръце. Едно парче желязо, ей такова — рече той и разтвори палеца и показалеца си, за да й покаже колко дълго е било парчето, най-малко удвоявайки го според Мариам. — Толкова голямо. Стърчеше от рамото ти. Беше се забило тук, на това място. Помислих си, че без клещи няма да се оправя. Но сега си добре. За нула време ще си като нова.

Пак Рашид спаси няколко от книгите на Хаким.

— Повечето бяха станали на пепел. Другите, боя се, бяха разграбени.

През тази първа седмица той помагаше на Мариам да се грижи за момичето. Един ден се върна от работа с ново одеяло и възглавница. Друг — с флакон хапчета.

— Витамини — обясни той.

Рашид донесе на Лайла вестта, че къщата на приятеля й Тарик вече е окупирана.

— Подарък — обясни той. — От един от командирите на Саяф за трима от неговите хора. Подарък, да му се не види!

Въпросните хора бяха всъщност момчета със загорели детски лица. Мариам ги виждаше, когато минаваше край къщата — винаги униформени, те клечаха пред дома на Тарик, играеха карти и пушеха, а калашниците им стояха опрени на стената. Мускулестият, онзи със самодоволната презрителна физиономия, беше главният. А най-малкият беше и най-кротък, момче, което сякаш не приемаше охотно чувството на безнаказаност у другарите си. Той бе започнал да се усмихва и да кима за поздрав на Мариам. Тогава част от напереното му самодоволство изчезваше и тя долавяше проблясък на все още не съсипана човещина.

После една сутрин ракети удариха къщата. По-късно плъзна мълвата, че са ги изстреляли хазарите от Уахдат. Известно време съседите намираха парчета от разкъсаните тела на момчетата.

— Сами си го изпросиха — каза Рашид.

Мариам мислеше, че момичето е извадило голям късмет, след като се е отървало със сравнително малки наранявания при взрив, превърнал къщата й в димящи развалини. А сега лека-полека се съвземаше. Започна да яде повече, вече решеше косата си. Сама се къпеше. Дори слизаше долу да се храни заедно с Мариам и Рашид.

Но после нахлуваше спомен, нежелан и жесток, и настъпваше ледено мълчание или чумерене. Затваряше се в себе си и падаше духом. Пребледняваше внезапно. Мъчеха я кошмари и пристъпи на тъга. Гадене. А понякога — разкаяние.

— Не биваше да съм тук — каза тя един ден.

Мариам сменяше чаршафите. Момичето седеше на пода със свити до брадичката крака и гледаше натъртените си колене.