Хиляда сияйни слънца

— И какво говорят?

— Че плаваме с лодка по Реката на греха — отвърна той. — И вкусваме от плода на нечестивостта.

— Че се возим на рикшата на позора — започна да му приглася Лайла.

— И се опияняваме от прегрешението.

Двамата се разсмяха. После Тарик каза, че косата й е пораснала.

— Хубава е.

Лайла се надяваше да не се е изчервила.

— Смени темата.

— Коя?

— За празноглавите момичета, които мислят, че си секси. — Знаеш.

— Какво знам?

— Че очите ми са само в теб.

Лайла примря. Опита се да разтълкува израза на лицето му, но то бе неразгадаемо — веселяшка идиотска усмивка и същевременно присвити, малко отчаяни очи. Изражение, което съчетаваше насмешка и искреност.

Тарик загаси цигарата с петата на здравия си крак и попита:

— Е, какво мислиш за всичко това?

— За празненството ли?

— Кой е глупакът сега? Имам предвид муджахидините, Лайла. Появата им в Кабул.

— Ох! — Тя понечи да му каже нещо, което баби бе отбелязал за трудния брак между оръжията и егото, но в този миг чу, че у тях е настанала суматоха. Викове. Писъци.

Лайла хукна натам, а Тарик закуцука след нея.

В средата на двора съзря меле. Двама ръмжащи мъже се търкаляха по земята, а помежду им проблясваше нож. В единия от тях тя разпозна мъж от масата, на която бяха бистрили политика. Другият беше онзи, който наглеждаше мангала. Няколко души се опитваха да ги разтърват, но баби не беше сред тях. Той стоеше на безопасно разстояние до стената с бащата на Тарик, който крещеше.

От възбудените викове наоколо Лайла успя да схване, че мъжът от политическата маса, пущун, нарекъл Ахмад шах Масуд предател, задето през осемдесетте се бил „споразумял“ с руснаците. Мъжът с кебапа, таджик, се засегнал и настоял онзи да си вземе думите обратно. Пущунът отказал. Таджикът заявил, че ако не бил Масуд, сестрата на политикантът щяла и досега да „обслужва“ съветските войници. Стигнало се до размяна на удари. Единият от двамата размахал нож, но имаше спор кой точно.