Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Нощем Лайла лежеше в кревата си и гледаше внезапните бели проблясъци, отразени в прозореца. Вслушваше се в далечните откоси на автомати и броеше ракетите, свистящи отгоре, докато къщата се тресеше и от тавана се сипеше мазилка. Някои нощи, когато светлината от взривовете беше толкова ярка, че човек можеше да чете книга, сънят така и не идваше. А ако заспеше, сънищата й бяха пълни с пожари, откъснати крайници и стонове на ранени.
Утрините не носеха облекчение. Когато мюезинът призоваваше за намаз, муджахидините сваляха оръжието, обръщаха се на запад и се молеха. След това сгъваха килимчетата си, зареждаха пушките и планините обстрелваха Кабул, а в отговор Кабул стреляше по планините, докато Лайла и другите в града наблюдаваха безпомощни като стария Сантяго, пред чийто поглед акулите ръфали парчета от рибата, за която бе мечтал.
Където и да идеше, Лайла виждаше хората на Масуд. Обикаляха улиците и през стотина метра спираха колите за проверка. Облечени в униформи и с неизменните паколи на главата, те седяха по танковете и пушеха. Или оглеждаха минувачите иззад натрупаните по кръстовищата торби с пясък.
Не че напоследък Лайла излизаше често. А ако го правеше, винаги бе придружавана от Тарик, на когото това рицарско задължение очевидно му доставяше удоволствие.
— Купих си пистолет — каза й той един ден. Седяха под крушата в двора на Лайла. Показа й го и й обясни, че е полуавтоматична берета. На нея й изглеждаше просто черен и смъртоносен.
— Не го харесвам — рече тя. — Оръжията ме плашат.
Тарик извади пълнителя.
— Миналата седмица са намерили три трупа в една къща в Картехсех — каза той. — Чу ли за това? Сестри. И трите изнасилени. И с прерязани гърла. Някой бил отхапал пръстите им заради пръстените. Имало следи от зъби.
— Не искам да слушам.
— Не ти го казвам, за да те разстройвам. Но просто се чувствам по-добре, като имам пистолет.
Сега той беше нейният телохранител, нейната закрила по улиците. Чуваше какво се говори и й го разказваше. Тарик например беше този, който й каза, че разквартируваните в планините сили на милицията се усъвършенстват в точна стрелба. Обзалагали се кой по-точно стреля и се целели наслуки по хората долу — мъже, жени, деца. Пак той й каза, че изстрелват ракети по коли, но по някаква причина не закачат такситата, с което Лайла си обясни защо напоследък хората се бяха втурнали да боядисват колите си в жълто.
Тарик й начертаваше несигурните променливи граници в разделения на зони град. Пак от него тя разбра, че тази отсечка от пътя до втората акация горе вляво принадлежи на един военачалник; че следващите четири пресечки, опиращи до хлебарницата и разрушената аптека, са територия на друг военачалник. И че ако Лайла пресече улицата и върви километър на запад, ще попадне в зоната на трети военачалник и може да стане мишена на снайперистки огън. Така сега се наричаха героите на мами — военачалниците и бойците. Лайла чу да им викат и тофангдари, стрелци. Други пък им казваха муджахидини, но в тона им имаше подигравка и отвращение. От тази дума лъхаше дълбока омраза, дълбоко презрение. Сега тя звучеше обидно.
Тарик пъхна обратно пълнителя в пистолета.
— Хрумвало ли ти е някога…
— Какво?
— Да го използваш. Да убиваш с него.
Тарик мушна пистолета в пояса на дочените си панталони и каза:
— Заради теб — да. Заради теб, Лайла, съм способен да убивам.
Той се приближи лекичко към нея и ръцете им се докоснаха за миг, после пак. А когато пръстите му започнаха нерешително да се сплитат с нейните, тя не ги спря. И когато той неочаквано се наклони и притисна устни в устните й, тя не го отблъсна.
В този момент всички приказки на мами за репутацията и за синигерчето й се сториха незначителни, дори абсурдни. Сред всичките тези убийства и плячкосване, сред цялата тази грозота беше толкова безобидно, че седи тук под дървото и се целува с Тарик. Толкова безвредно нещо. Толкова лесно простимо удоволствие. Затова тя му позволи да я целуне и когато той се отдръпна, Лайла се наклони и го целуна, а сърцето й туптеше в гърлото, лицето й пламтеше, в слабините й гореше огън.
През юни същата 1992 година в западната част на Кабул се разрази тежка битка между силите на пущуните на военачалника Саяф и хазарите от фракцията на Уахдат. Артилерийският обстрел изпокъса електропроводите и срина всички сгради и магазини. Лайла чу, че милицията на пущуните напада домовете на хазарите, нахлува в тях и разстрелва целите им семейства, изправени до стената, а хазарите им отмъщават, като отвличат пущуни, изнасилват дъщерите им, обстрелват кварталите им и убиват безразборно. Всеки ден откриваха завързани за дървета тела, понякога обгорени до неузнаваемост. Жертвите често бяха с пръснати мозъци, с извадени очи и отрязани езици.