Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Около тях забързано влизаха и излизаха жени с купи курма, подноси с мастава и самуни хляб и ги нареждаха в дневната на разпъната на пода софра.
От време на време Тарик влизаше с бавна походка и грабваше нещичко, отхапваше от друго.
— Забранено е за мъже — казваше Гити.
— Вън, вън, вън — крещеше му Уаджма.
А той се смееше на добродушното пропъждане и, изглежда, му правеше удоволствие, че не е желан тук, задето разваля тази женска атмосфера, като се подхилква и показва мъжка непочтителност.
Лайла полагаше усилия да не поглежда към него, да не дава на тези жени повече храна за клюки. Затова стоеше със сведени очи и не му казваше и дума, но си спомняше един сън отпреди няколко нощи — лицата им в огледало под мек зелен воал. От косата му се сипеха зърна ориз и отскачаха със звън от стъклото.
Тарик се протегна да опита късче телешко с картофи.
— Хо бача! — Гити го плесна по ръката, но Тарик успя да го отмъкне и се разсмя.
Вече беше с една глава по-висок от Лайла. И се бръснеше. Лицето му беше по-слабо и изострено, а раменете му — по-широки. Тарик обичаше да носи панталони с басти, черни лъскави мокасини и ризи с къси ръкави, които разкриваха набъбналите му напоследък мускули — подарък от една ръждясала щанга, която той всеки ден вдигаше на двора. Напоследък физиономията му издаваше игрива заядливост. Беше започнал да накланя глава настрани и да повдига едната си вежда, когато се смееше.
Имаше перчем, който отмяташе ненужно често. Ново беше и порочното му подхилкване.
Последния път, когато го изгониха от кухнята, майка му зърна как го погледна крадешком. Сърцето на Лайла подскочи и тя примига виновно. Тутакси се зае да изсипва нарязаната краставица в глинената купа с айрян. С крайчеца на окото си виждаше, че майка му я наблюдава с многозначителна и одобрителна усмивка.
Мъжете си напълниха чиниите и чашите и се върнаха на двора. Чак след това жените и децата насядаха около софрата на пода и започнаха да ядат.
После, след като раздигаха чиниите и ги струпаха в кухнята, се започна суетнята около приготвянето на чая и припомнянето кой пие зелен и кой черен чай.
Тогава Тарик й направи знак с глава и се измъкна навън.
Лайла изчака пет минути и го последва.
Намери го през три къщи надолу по улицата, облегнат на входа на тесен проход между две съседни огради. Тананикаше си стара пущунска песен на Ауал Мир.
Освен това и пушеше, друг нов навик, научен от момчетата, с които Лайла го беше забелязала да се мотае напоследък. Тя не понасяше новите му приятели. Всички се обличаха еднакво — панталони с басти и впити ризи, подчертаващи мускулите и плещите им. Всички буквално се обливаха с одеколон и до един пушеха. Разхождаха се наперено на групи из квартала, смееха се гръмогласно на майтапите си и понякога дори подвикваха след момичета с еднакви самодоволно захилени физиономии. Един от приятелите на Тарик настояваше да му викат Рамбо заради някаква много бегла прилика със Силвестър Сталоун.
— Майка ти ще те убие, ако знае, че пушиш — каза Лайла и се озърна, преди да се мушне в прохода.
— Но не знае — рече той и се отмести да й направи място.
— Това може да се промени.
— Кой ще й каже? Ти ли?
— „Кажи тайната си на вятъра, но не го вини, че я е казал на дърветата.“
Тарик се засмя и едната му вежда се повдигна.
— Кой го е казал?
— Халил Джубран.
— Ти си фукла.
— Дай ми една цигара.
Той поклати глава и скръсти ръце. Това беше нов момент в репертоара му от пози — облегнат на стената, кръстосал ръце, с увиснала в ъгъла на устните му цигара, а здравият му крак небрежно присвит.
— Защо не?
— Не е хубаво да пушиш — отвърна той.
— А за теб е хубаво, а?
— Правя го заради момичетата.
— Какви момичета?
— Мислят, че е секси — захили се самодоволно той.
— Но не е.
— Не е ли?
— Уверявам те.
— Не е ли секси?
— Правиш се на глупак.
— Обиждаш ме.
— Какви момичета все пак?
— Ревнуваш.
— Просто съм равнодушно любопитна.
— Не може да си и двете. — Той пак смукна от цигарата и присви очи от дима. — Бас държа, че сега говорят за нас.
В главата на Лайла отекна гласът на мами. „Като синигерче в ръцете ти. Разтвориш ли ги лекичко, и него вече го няма.“ Загложди я чувство на вина. После престана да се вслушва в гласа на мами, защото бе развълнувана от начина, по който Тарик каза „за нас“. Колко тайнствено, колко опияняващо прозвуча това от устата му. И колко обнадеждаващо беше, че говори така непринудено, естествено. За нас. Тези думи бяха потвърждение на връзката им, признаване, че съществува.