Хиляда сияйни слънца

— Ще ни трябва голямо такси.

Лайла погледна нагоре. Мами се провикваше от спалнята си. Беше опряла лакти на перваза на прозореца. Ярките слънчеви лъчи огряваха сивеещата й коса и измъченото слабо лице. Мами беше в същата кобалтовосиня рокля, която носеше на празничния обяд преди четири месеца, кокетна рокля за млада жена. Но сега Лайла видя горе една старица. Възлести ръце, хлътнали слепоочия и уморени очи с тъмни кръгове — съвършено различна от пълничката жена с кръгло лице, усмихваща се лъчезарно от онези пожълтели сватбени снимки.

— Две големи таксита — рече Лайла.

Виждаше и баби да трупа в дневната кашони с книги.

— Прибери се, като свършиш — каза мами. — Ще обядваме. Варени яйца и снощния боб.

— Най ги обичам — отвърна Лайла.

Изведнъж се сети за съня си. Тя и Тарик на дюшек. Океанът. Вятърът. Дюните.

Запита се как точно звучаха пеещите пясъци.

Лайла спря, защото видя сив гущер да излазва от пукнатина в пръстта. Главата му се стрелна насам-натам, той примига и се шмугна под един камък.

Тя отново си представи брега. Пеенето на пясъците зазвуча наоколо. И се усили. С всеки миг ставаше по-високо и по-звънко. Засвири в ушите й. Заглуши всичко останало. Сега чайките бяха пернати мимове, които отваряха и затваряха неми човки, а вълните се разбиваха на пяна и пръски, но без рев. Пясъците пееха. Всъщност виеха. Издаваха някакъв… може би писък?

Не писък. Не. Свистене.

Лайла пусна книгите в краката си и погледна към небето. Засенчи очи с една ръка. Последва страховит рев. Зад гърба й блесна бяла светлина. Земята под краката й се люшна.

Нещо горещо и много мощно я блъсна в гърба.

Изтръгна я от сандалите й. Вдигна я нагоре и сега тя летеше, извиваше се, въртеше се във въздуха, виждаше небето, после земята, после пак небето и пак земята. Край нея профуча горяща греда. И безброй парчета стъкло и й се стори, че вижда всяко стъкълце поотделно — танцуват около нея, лекичко се удрят едно в друго и улавят слънчевата светлина. Прекрасни малки дъги.

После Лайла се блъсна в зида. Сгромоляса се на земята. По лицето и ръцете й се посипаха пръст, чакъл и стъкла. Последното, което усети, беше как нещо тупна наблизо. Мярна кървав къс. А на него — върха на червен мост, подаващ се от гъста мъгла.

Движещи се наоколо сенки. На тавана сияе флуоресцентна светлина. Появява се женско лице, надвесва се над нея.

Лайла се връща обратно в мрака.

Друго лице. Този път мъжко. Чертите му изглеждат груби и унили. Устните му се движат, но не издават звук. Лайла чува единствено звънене.

Мъжът й маха с ръка. Мръщи се. Устните му отново се движат.

Боли я. Не може да диша от болка. Боли я навсякъде. Чаша вода. Розово хапче. Обратно в мрака.

Пак жената. Дълго лице, тесни очи. Казва нещо. Лайла не чува нищо освен звънтенето. Но вижда думите — те се леят от устата на жената като гъст черен сироп.