Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Ще поискам от кака Хаким ръката ти. Той ще ни благослови, Лайла. Сигурен съм.
Тарик не преставаше да говори. Отначало гласът му беше тих, после висок, умолителен, увещаващ; лицето му бе изпълнено с надежда, сетне съкрушено.
— Не мога — каза Лайла.
— Не говори така. Обичам те.
— Съжалявам.
— Обичам те.
Колко дълго беше чакала да чуе тези думи от него?
Колко пъти бе сънувала, че ги изрича? И ето, че най-сетне ги чу, но по ирония на съдбата те я сломиха.
— Не мога да зарежа баща си — промълви тя. — Аз съм всичко, което му е останало. И неговото сърце няма да издържи.
Тарик го знаеше. Знаеше, че и тя като него не може да загърби задълженията в живота си, но увещанията продължиха — неговите молби и нейните откази, неговите предложения и нейните извинения, неговите и нейните сълзи.
Накрая Лайла го помоли да си тръгне.
На прага го накара да й обещае, че ще замине, без да се сбогува, и затвори. Облегна гръб на вратата, разтрисана от ударите на юмруците му, впила една ръка в корема си и притиснала уста с другата, а той говореше отвън и обещаваше, че ще се върне, че ще се върне за нея. Лайла стоя така, докато Тарик не се измори, докато не се отказа, а после се вслушваше в неравните му стъпки, докато те заглъхнаха, докато всичко утихна освен оръдейната стрелба по хълмовете и блъсъците на сърцето й, разтърсващи корема, слепоочията и костите й.
26
Беше най-горещият ден от годината. Планините преграждаха пътя на палещата жега и градът се задушаваше. От дни нямаше ток и вентилаторите в Кабул бездействаха, едва ли не с насмешка.
Лайла лежеше неподвижно на дивана в дневната с подгизнала от пот риза. Всяко издишване опарваше върха на носа й. Чуваше родителите си да разговарят в стаята на мами. Преди няколко нощи, както и предишната нощ тя се събуди и й се стори, че чува гласовете им долу. Откакто един куршум проби дупка в портата им, вече разговаряха всеки ден.
Вън отекна далечният тътен на артилерия, а после, малко по-близо — трещенето на дълъг картечен откос, последван от още един. В душата на Лайла също се водеше битка — чувството за вина и срамът се бореха с убеждението, че онова, което двамата с Тарик извършиха, не е греховно, че е естествено, добро, красиво, дори неизбежно, подтикнато от опасението, че никога повече няма да се видят.
Лайла се извъртя на една страна и се опита да си спомни нещо. В един момент, когато бяха на пода, Тарик отпусна чело върху нейното. После изрече задъхано нещо, дали беше: „Причинявам ли ти болка?“ или „Това причинява ли ти болка?“
Лайла не можеше да реши кое от двете беше изрекъл.
Причинявам ли ти болка?
Това причинява ли ти болка?
Само две седмици, откакто беше заминал, и ето, че вече се случваше — времето размиваше очертанията на онези отчетливи спомени. Лайла се гмурна надълбоко в съзнанието си. Какво беше казал? Изведнъж й се стори жизненоважно непременно да е наясно. Тя затвори очи и се съсредоточи.
С течение на времето щеше постепенно да се уморява от това упражнение. Щеше да й се струва все по-изтощително да извиква във въображението си, да отупва от праха, да вдъхва живот на нещо отдавна мъртво. Щеше да настъпи ден, всъщност години по-късно, когато Лайла нямаше повече да оплаква загубата му. Или поне не толкова безутешно. Щеше да дойде ден, когато чертите на лицето му щяха да започнат да избледняват в паметта й, ден, в който нямаше да хуква навън, щом чуеше някоя майка да вика по име сина си, наречен Тарик. Нямаше да й липсва толкова, колкото сега, когато болката от отсъствието му беше неин непрестанен спътник — като илюзорната болка в ампутиран крайник.
Само в редки случаи, докато гладеше риза или люлееше децата си на люлка, нещо незначително — топлината на килима под краката й в горещ ден или извивката на челото на непознат — щеше да я връща към спомена за онзи техен следобед. И всичко щеше да нахлува отново. Непринудеността. Смайващата дързост. Непохватността. Разкъсващата болка, екстазът, тъгата. Топлината на сплетените им тела.
При този спомен дъхът й щеше да секва.
Но после всичко щеше да отмине. Моментът щеше да отлети. И тя нямаше да чувства нищо друго освен смътно безпокойство.
Реши, че е казал: „Причинявам ли ти болка?“ Да. Това беше. Лайла беше щастлива, че си е спомнила.
После баби се провикна от горната площадка. Молеше я да се качи бързо.
— Съгласи се! — пошушна й той, а гласът му трепереше от едва сдържана възбуда.
Тримата седнаха на леглото в стаята на мами. Ракетите свистяха в небето — силите на Хекматияр и Масуд не спираха да се сражават. Лайла знаеше, че някъде в града някой току-що е умрял и че над някоя рухнала къща се стеле саван от черен дим. На сутринта по земята щеше да има трупове. Някои щяха да бъдат прибрани. Други не. После кучетата на Кабул, които вече бяха харесали човешкото месо, щяха да пируват.