Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Тя е също така и много красива — рекох аз.
Лукас Нотарас махна отново с ръка.
— Ти си над този вид изкушения. Дъщеря ми не е за теб.
— Не бих бил толкова уверен в това, куропалате — предупредих го аз.
За първи път той си позволи да покаже учудване.
— Какво ще става след всичко това, е във властта само на времето — заяви той. — Играта, която играеш, е прекалено трудна и опасна, за да забъркваш в нея и жена. За камуфлаж може би, но не и сериозно. Ходиш по острието на бръснач, Йоханес Ангелос. Внимавай да не се препънеш!
— Знаеш много, Нотарас — признах аз, — но не ме познаваш.
— Наистина знам много — похвали се той. — Повече, отколкото предполагаш. Дори шатрата на твоя султан не е безопасно за разговори място. Уши има и тук, навсякъде. Знам, че си се разделил с Мехмед без лоши чувства, и че ти е подарил торбичка със скъпоценни камъни на раздяла. За съжаление това е станало достояние и на василевса, и на пазителя на печата Францес. Затуй от самото ти идване в града те следят всяка твоя крачка. Не искам да знам колко си платил на Джустиниани, за да те вземе при себе си. Всички латинци са подкупни. Но ако направиш и най-малката грешка, Джустиниани не ще може да те защити.
Той пак махна с ръка.
— Не е ли смешно? Само авторитетът на султан Мехмед те пази тук, в свещения Константинопол. Толкова низко е паднал този последен Рим. Не смеят да вдигнат ръка срещу теб, само защото още не са разбрали намеренията ти.
— Прав си — потвърдих аз. — Смешно е наистина. Въпреки че избягах от султана и го предадох, неговата сила все още ме закриля. Чувствам го и го изпитвам на гърба си през цялото време. В луди времена живеем.
Той се усмихна и присви устни.
— Не съм чак толкова луд, та да вярвам, че ще разкриеш плановете си пред мен. Аз също съм грък. Пък и не е необходимо. Моят собствен здрав разум ме уверява, че след падането на града ти ще се издигнеш още по-високо в султанския двор. Ако не явно, то поне тайно. Затова единомислие и единодействие в рамките на позволеното ще бъдат от полза и на двама ни.
Той въпросително ме погледна.
— Това ти го казваш — отвърнах внимателно.
— Византийската империя е към своя край — продължи Лукас Нотарас. — Отвътре е разядена и само обвивката й е останала. Разпада се. При това положение Константинопол не може да продължава своето самотно съществуване.
— Пропусна сгодния момент — подметнах. — Защо не събра народа около себе си, когато провъзгласиха унията? Защо не го вдигна на бунт? След което можеше доброволно да предадеш града на султана.
Той разтърси глава и отсече.
— Не! Народът е бавен и късоглед. Фанатизиран от вярата и уповаващ се на Светата Панагия, той щеше да затвори вратите пред султана и да се удави в собствената си кръв. Без помощта на латинците щеше да е още по-лесна плячка за Мехмед. Вдигането на бунт щеше да бъде непростима политическа глупост.
— Освен това — продължи той — султанът желае с меч да завладее града, за да може сам да налага своите условия. Доброволна капитулация ще го задължи да подпише споразумения и договорености, а той не желае това. Та нали дори Константин би се съгласил формално да му стане васал и да му плаща данъци. Но такова разрешение на проблема не го задоволява. Не съм ли прав?
Тъй като не отвърнах, той вдигна два пръста.
— Има само две възможности. Или обсадата ще успее и Мехмед ще превземе с пристъп града. Или ще се провали и Константинопол ще се превърне за вечни времена в латинска колония.
Нотарас стана, изпъчи се и повиши тон:
— И преди сме вкусвали от латинското господство. То продължи само едно поколение, но триста години след това Константинопол все още не се е съвзел от него. Латинците са крадци, вероотстъпници и са по-безпощадни от турците. Агаряните поне ще ни разрешат да запазим вярата и традициите си. И затова дори Светата Панагия този път е на тяхна страна, макар че се облива в кървави сълзи поради нашата безпомощност.
— Не говориш пред тълпата, куропалате — припомних му аз.
Той натъртено отвърна:
— Не ме разбирай погрешно! Преди всичко не ме разбирай погрешно! Аз съм грък и ще се боря за града си докато все още има някаква надежда за независимост. Но никога не ще позволя той да падне отново в латински ръце. От това нищо добро няма да последва. Ще загубим и последните си сили в постоянни войни като преден пост на Европа. До гуша ни е дошло и от нея, и от латинците. В сравнение с тези варвари турците са цивилизован народ благодарение богатото културно наследство на Арабия и Персия. Под властта на султана Константинопол отново ще процъфтява и на границата между Изтока и Запада отново ще владее над целия свят. Султанът не настоява да се отречем от вярата си, а само мирно да съществуваме всред турския народ. Защо заедно с него да не завладеем света и да позволим на прастарата гръцка култура да избуява от първичната сила на тяхната цивилизация? Нека се роди един трети Рим, владян от султан, в който гърци и турци живеят задружно и в сговор, уважавайки взаимно вярата си.