Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
Не бях в състояние да произнеса нито дума и бях наясно, че това не се и очаква от мен. Стояхме един до друг, съединени от могъществото на красотата. И от нещо друго. Кръвта биеше в слепоочията ми. Не посмях да погледна високия мъж до себе си, обзе ме страх, че в очите ми той ще прочете това, което в този миг открих в душата си. Не можех да откъсна поглед от сиянието на скъпоценните камъни по огърлицата, рубинът на пръста ми го отразяваше и пареше като огън. Народът казва, че рубините черпят своя огън от сърцето и кръвта на човека, който ги носи, почувствах, че това се отнася и до мен.
Магията продължи само няколко секунди, но ми се стори, че са изминали часове. После дойдоха и други хора. Някои от гостите се канеха да си тръгват и от залата долиташе нестроен хор от гласове. Към нас се понесе мисис Кабът, следвана от цялата си свита. Преди да се сбогува, тя искаше още веднъж да хвърли алчен поглед върху колието.
— Наистина е разкошно. — Защо ли, когато станеше въпрос за колекцията Калхън, хората винаги използваха силни думи, които след това придобиваха съвсем нормално значение? Спомних си легендата за камъка, който показвал истинската природа на човека, който го докоснел. Може би и колекцията Калхън представлява такъв пробен камък, мина ми през ума. Мисис Кабът обаче, не подозирайки какви мисли се въртят из главата ми, изведнъж започна да се държи извънредно мило и любезно. — Сега чак разбирам защо я съхранявате толкова грижливо. Обаче, скъпи мой, човек е длъжен да споделя такива съкровища и с другите. Колието трябва да се демонстрира на празненството, но не върху мрамор, а върху жива плът.
Несъзнателно, почти механично, тя протегна обсипаните с пръстени ръце към огърлицата.
Не знам дали ще мога съвсем точно да разкажа какво последва в този момент. Булевардната преса вече писа предостатъчно за инцидента. Дори да го опиша и с най-прости думи, съществува опасност случаят да се възприема като мелодрама или фарс. Тлъстите, застаряващи ръце поеха огърлицата от бюста и я положиха върху сатена, обвил преливащата й гръд. В този миг една дълга, тънка ръка се стрелна напред и дръпна грубо скъпоценна вещ. Овладеният, заплашителен глас на Рос Калхън произнесе тихо, но съвсем отчетливо:
— Това колие принадлежи на жените от клана Калхън и е създадено за кралици. Надутите бостънски пуйки да не пипат, където не им е работа, ясен ли съм?
За щастие, в помещението нямаше много хора. Освен лорд Калхън, мисис Кабът и мен, наоколо се въртяха още двама от безличните й придатъци. На входа можах да различа силуетите на Дамарис, Уорън и Марина. Хвърлих поглед върху лицето на Марина — приличаше на човек, съзрял пред себе си някоя фурия. Нещо трябва да се направи, и то веднага, мина отчаяна мисъл през главата ми. Не ми хрумваше нищо и се чувствах като парализирана. В този миг до слуха ми достигна стенание.
Стенеше Дамарис. После изписка, сграбчи Уорън за ръката и политна напред. Всички като по даден знак се обърнаха към нея. Огърлицата, разменените слова, всичко в този миг загуби значението си. Може би единственото нещо, спрямо което светското общество проявяваше разбиране и толерантност, бе крехката, слаба женска природа. Мисис Кабът и свитата й се скупчиха около Дамарис и се опитаха да й поднесат амоняк под носа и да налеят коняк в устата й.
Дамарис притисна гръдта си с ръка и поклати глава.
— Толкова съжалявам — промълви тя. — Тези глупави пристъпи… танцувах много… не се тревожете за мен. Страхувам се, че… скъпа мисис Кабът, лельо Марина, ще ми простите ли, ако сега се оттегля?
Мисис Кабът, самата тя майка и баба, кимна с разбиране.
— Момичето трябва веднага да си легне — обяви тя с грубоват глас. — Бездруго вече стана късно. Време е да се прибираме у дома. Погрижете се за детето, маркизо. Никой няма да ви се разсърди, че изоставяте гостите в такъв момент.
— Не, не. Остани при гостите. Лавиния ще дойде с мен продума Дамарис с известно усилие. Очите й се втренчиха в очите на леля й и Марина кимна с привичната си хладна дисциплинираност, от която се възхищавах толкова много.
— Както пожелаеш, скъпа моя. Мисис Кабът, ще ни кажете ли честта да ни помогнете, докато изпращаме гостите?
Не разбрах какво стана през това време с Рос Калхън, във всеки случай, когато се огледах, него вече го нямаше, единствено Марина и мисис Кабът стояха на вратата и изпращаха гостите. Уорън занесе Дамарис на ръце в стаята й, положи я на леглото, погледна ме бегло и изчезна.
Бях разтревожена за приятелката си, но все пак от вниманието ми не убягна фактът колко навреме дойде пристъпът й. Затова и не се изненадах особено, когато тя се изправи в леглото и страните й възвърнаха нормалния си цвят.