Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Ако ви е подразнило определението за Мона Лиза, ще ви кажа автора: Збигнев Херберт. Поляк. Цупете се на него…
Вече няма значение кой ще хвърля монетата. Аз оставам. Вадя никеловия диск и го слагам на нокътя на палеца си. Дискът излита високо, блясва за част от секундата, завърта се съвсем по правилата…
… И пада на ръб в пясъка. Нито ези, нито тура. Не е случайност, а съдба. Тя е решила Великият да остане, а аз да се преселя. Това е!
Има и още нещо. Великият си повярва. Аз разчитах на някаква статистика. И хванах вятъра за опашката. Всъщност, така е даже по-добре. След няколко месеца майорът, Господ здраве да му дава, ще се върне на летището. Да се надявам, че болките и страданието са го облагородили, си е наивност на квадрат. А виж, Великият е обичан от него, поддържа му колата, получавал е даже портокал от ръката му. Хитроумната формулировка преди хвърлянето на монетата, като всяка шмекерия, просто не можеше да свърши работа.
Когато се появява сержантът му съобщавам, че вече има кандидат за Габриела. Знам, че той предпочита Великият да остане, но не смее да ми го каже. Етюд за последно, да го поразиграем, човека. И му обяснявам какво условие съм поставил. Той гледа съжалително Великия:
— Как можа да се съгласиш? Вързал те е…
— Ами, съгласих се — вдига рамене Александър.
Сержантът ме поглежда осъдително:
— Не си постъпил честно…
Той ще ми говори за честност…
И тук става някаква чудесия, която не би трябвало да се случи по никакви теории на всички вероятности. Великият иска с жест от мен паричката, хвърля я във въздуха, тя се премята няколко пъти и отново пада на ръб. Гледам я умно, сержантът гледа учудено мен. А Великият даже не я поглежда. Качва се на близкото дърво да си откъсне ябълка.
Около десет вечерта е. Жегата е намаляла, вече може да се диша почти нормално. От запад нахлува фронт. Облаците му отначало се блъскат един в друг и правят фойерверки с огнени рапири, после се успокояват и за час покриват небето. Нощта става плътна и тъмна. Даже празноглавите щурчета си мълчат, звездите вместо добросъвестно да светят, си лягат да спят. Облачната прохлада отпуска тялото и събужда въображението.
Седнали сме на пейката пред залата и си бърборим. За момичета, естествено. За какво друго могат да си говорят двама войници? Разказваме си разни истории, от които проличава колко печени любовници сме. И колко богати, донжуановски биографии имаме. И двамата знаем, че тези разкази са в по-голямата си част пируети на въображението. Знаем, че все още сме в етап на усвояване на най-приятния занаят. Но импровизацията е нещо увличащо. По едно време Великият става, протяга се и предлага:
— Какво ще кажеш да отида и да докарам две мацки за тази нощ?
— Отиди, докарай — съгласявам се без особен ентусиазъм. Ще препали колата, ще отиде до кръчмата да изпие една бира, а после ще се върне с обяснението, че не е успял да намери когото трябва.
Лягам и заспивам толкова бързо, че дочувам бръмченето на автомобила-звяр в просъница. Колко съм спал не знам, но по едно време ме разбужда настойчиво почукване по стъклото на прозореца. Преди лягане затворих канатите, за да не ги блъска вятърът. А сега Великият го мързи да заобиколи през входа на сградата.
Е, това не може да бъде истина! Прав съм, но още сънувам. Срещу мен стои не само Великият. Има още две фигури. Женски. Разбирам го по тихия им смях. Толкова е тъмно, че не мога да видя лицата им. Сън е, сън е. Ама този смях отвън…
— Хайде, какво се размотаваш, кавалерствай. Поеми дамите. — Долната част на прозореца е високо над земята. Затова Великият ги повдига, а аз ги поемам на ръце от другата страна.
— Тази е за тебе — побутва великодушно към мен една от женските фигури.
Прегръщам я през раменете и я целувам по ухото. Тя се притиска леко към мен, но не търси устните ми. Объркан съм, но усещам, че и тя не се държи свободно и свойски в аванс. Е, когато и двамата са в едно състояние, има шанс да се разберат…
В двата края на залата има по едно легло. Великият спи в дъното, моето е до входа.
Ловя момичето през кръста и леко го побутвам пред себе си. Предупреждавам:
— Движи се внимателно, че тук някъде оставих един сак, да не се спънеш в него. — Демонстрирам спокойствие, но все още не мога да преодолея сънливото си стряскане. Работата е там, че в скромната ми биография на любовник, съм си заработвал с честна свалка женското внимание. Никога не ми е падало нищо от небето, ей така, набързо.
… И сега не ми падна от небето. А от прозореца.
Прегръщам я плътно. Добре оформена фигура — ако се изразя като треньор по спортна гимнастика. Даже много добре. Вероятно е грозничка комплексарка, която тренира някакъв спорт? Въпреки хубавото си тяло, вероятно няма излишък от самочувствие, щом се решава на такава нощна авантюра. Но, както е казал жабокът, всички не могат да бъдат красиви и умни като мен…