Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
Шерф взе касетата и излезе от кабинета. Върна се след 15 минути.
— Искаш ли да те закарат обратно в апартамента? — попита той. — Явно е станало недоразумение. Ето, в тези пликове са парите за групата ти.
— Мога ли да си прибера касетата? — попитах аз. — Там са записани и части от една друга операция.
— Каква касета? — учуди се Шерф. — Виж сега. Знам, че си прекарал тежка нощ в полицейския участък. Съжалявам, че трябваше да те разкарвам чак дотук само за да отнесеш парите на колегите си. Но понякога стават такива работи.
В един по-късен разговор Каули ми каза, че страшно се зарадвал, задето съм направил запис.
— Иначе — рече той — щяха да ти разкатаят фамилията, а вероятно и да те изхвърлят от курса.
Никога вече не видях онази касета, но добре си научих урока. Това омърси прекрасната представа, която имах за „Мосад“. Ето го значи големия герой. Много бях чувал за подвизите на Харари, но само под кодовото му име „Кобра“. Вече знаех какво всъщност представлява той.
Когато Съединените щати нахлуха в управляваната от генерал Мануел Нориега Панама малко след полунощ на 20 декември 1989 година, в първите комюникета се спомена, че и Харари е бил заловен. В новините го описваха като „човекът в сянка, бивш служител на «Мосад», който по-късно станал един от най-влиятелните съветници на Нориега“. Говорителят на новото проамериканско правителство в Панама изрази задоволството си от задържането му с думите:
— Харари бе вторият по важност човек в Панама след Нориега.
Обаче радостта беше преждевременна. Хванаха Нориега, но Харари изчезна и малко по-късно отново се появи, този път в Израел, където е и до ден днешен.
Оставаше ми да изпълня втората си задача — събирането на информация за бившия пилот „Мики“. Баща ми Сид Остен (по-късно се поевропейчил като Островски), който живее в момента в Омаха, Небраска, също е бил доброволец в израелските военновъздушни сили, така че знаех за дръзките им нападения и героизъм по време на Войната за независимост. Преди това повечето от тях са били пилоти във военновъздушните сили на САЩ, Великобритания или Канада през Втората световна война, след която са се сражавали доброволно за Израел.
Много от тях са били разпределени към летището „Сид Дов“, където баща ми навремето е бил командир на базата. Доста имена изрових от архивите, но там не фигурираше никакъв „Мики“.
Тогава поисках от шефа на сигурността Муса М. да ме регистрира в „Хилтън“. После си набавих картон и стативи и накарах офицера за свръзка с ВВС да ме представи за канадски кинорежисьор, дошъл да снима документален филм за доброволците, помогнали за възстановяването на държавата Израел. Казах, че ще остана в „Хилтън“ два дни и бих искал да се видя с колкото е възможно повече ветерани.
Само един месец преди това на ветераните от ВВС бяха раздали ордени, така че адресите им бяха скорошни. Свръзката потвърди, че се е свързал с 23-ма от тях и 15 обещали да дойдат в „Хилтън“. Ако ми трябвало още нещо, да се обадя пак.
От картона направих табели с крещящи надписи „Ослепителни небеса: историята на Войната за независимост“. По-горе добавих: „Канадски документални филми“.
В петък, десет часа, Авигдор и аз влязохме в „Хилтън“ с табелите. Аз бях с официален костюм. Авигдор постави пред главния вход една от табелите, на която пишеше в коя стая ще се проведе срещата, и още една във фоайето. Никой от хотела не ни попита какво правим.
Близо пет часа разговарях с хората, на масата бе поставен касетофон. Един от тях, без да се усеща, дори ми разправяше разни случки с баща ми.
По едно време, докато два или три разговора вървяха успоредно, реших да се намеся:
— Мики? Кой е Мики? — въпреки че никой не бе споменавал името.
— О, това е Джейк Коен — рече един от мъжете. — Той беше лекар в Южна Африка.
После поприказваха известно време за „Мики“, който сега прекарвал половината година в Израел, а другата половина в Съединените щати. Малко след това благодарих на хората и им казах, че трябва да тръгвам.
Никому не дадох визитна картичка. Не се ангажирах с никакви обещания. Записах имената на всички, а те до един ме поканиха на обяд. Все едно бях сложил медуза в калъп, можех да направя с нея каквото си поискам. Но не се увлякох. После се върнах в апартамента, написах си отчета и казах на Каули:
— Ако в тази касета има нещо, което не искаш да пиша, по-добре ми кажи още сега.
Той се засмя.
Когато приключвахме и с тази част от курса през март 1984 година, Арлех Шерф ни позволи да присъстваме на шоуто на известния израелски продуцент Амос Етингер в „Концертния център“ на Тел Авив на годишното събиране на „Мосад“, което щеше да се проведе след по-малко от 48 часа. Тамар Авидар, съпругата на Етингер, е известна журналистка, която по едно време бе и културно аташе към израелското посолство във Вашингтон.