Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
Приближих се по него и казах:
— Яков?
— Да. Кой сте вие? — попита той.
— Казвам се Симон. Помня те. Бяхме заедно в Тел Хашомер — това бе главната наборна военна база, през която минават всички израелци.
— Коя година беше там? — поинтересува се той. Вместо да му отговоря направо, рекох:
— От 203-ти съм. — Споменах началото на цялата серия набори, което обхваща известен период от време, а не конкретна година или месец.
— И аз съм от 203-ти — рече Яков.
— Военновъздушните?
— Не. Танковете.
— А, ти завърши като „понгос“ — засмях се аз. („Понгос“ е израз на иврит, който се свързва с думата фунгус, или лишей, и често се използва за танкистите, защото в танка е тъмно, а често и влажно.)
Обясних, че познавам бегло Харари, и попитах Яков дали имат някакви свободни работни места.
— Ъ, да, в момента търсят търговски агенти — каза ми Яков.
— А Харари още ли е президент?
— Не, не — отвърна той и спомена някакво друго име.
— О! Знаеш ли с какво се занимава сега?
— Дипломат е — рече Яков. — Но също има солидно представителство за внос-износ в „Кър“.
Това вече ми прозвуча познато, защото Авигдор ми бе казал, че пред дома на Харари бил паркиран Мерцедес с бял дипломатически номер. Тогава това ми се стори странно. Много е подозрително за човек с израелско име да контактува с чужди дипломати. Всички чужди дипломати в Израел се смятат за шпиони. Ето защо, ако някой израелски войник пътува на автостоп, няма право да спира коли с дипломатически номера, в противен случай отива директно пред военния съд. Но когато Авигдор видя мерцедеса пред къщата му, не разбрахме, че това е неговата кола. Решихме, че е на някой външен посетител.
Яков и аз побъбрихме още малко, докато една жена ми каза, че е дошъл моят ред за интервю. За да не събудя никакви подозрения, отидох на интервюто и нарочно го издъних.
Вече знаех къде работи съпругата на Харари — в университета на Тел Авив — и че самият той е дипломат. Но къде? И за кого? Разбира се, можех и да проследя колата му, но ако Харари бе дипломат, той притежаваше някаква разузнавателна подготовка, не исках да се проваля още в първия си случай.
На втория ден казах на Каули, че смятам да действам отделно за всяка задача. Първо ще се свържа с Харари и чак тогава ще се опитам да открия кой е Мики.
Всеки път, когато излизахме от апартамента, можеше да ни проследят. Ако това се случеше, трябваше да предупредим останалите, че тайната квартира вече е разкрита. Разбира се, всеки знаеше с какво се занимават другите, защото рапортите ни отиваха при Шай Каули.
По това време вече правех и насън АПАМ. На четвъртия ден, когато отивах към сградата на „Кър“, забелязах, че някой тръгна след мен, щом навлязох в „Хакирия“. Обиколният маршрут, по който най-често пътувах, бе да хвана автобуса от „Гиватаим“ до „Дера Пета Тиква“ и да сляза на пресечката на улица „Каплан“, която излиза направо в „Хакирия“.
Щом слязох от автобуса, направих една широка обиколка, бях сторил същото и преди да се кача от „Гиватаим“. Огледах се и не видях нищо вдясно, но на паркинга от другата страна стояха някакви хора в лека кола.
Имаше нещо нередно около тях и веднага реших здравата да ги изпотя.
Тръгнах на юг по „Дера Пета Тиква“ — широка магистрала с по три ленти във всяка посока. Колата зад мен трябваше да ме изпревари или щяха да ме изгубят от поглед.
Стигнах до моста над „Пета Тиква“, който води до сградата на „Калка“. Беше към 11:45 часа и движението бе особено натоварено. Щом стъпих на моста, погледнах надолу и видях, че шофьорът на колата ме наблюдава, мислейки, че не го забелязвам. Зад мен имаше друг човек, но нямаше как да се приближи, без да го видя. От другата страна на моста имаше още един, готов да тръгне след мен в случай, че поема на север. Трети чакаше да се отправя на юг. От моста можех спокойно да ги наблюдавам.
Под моста имаше място, където колите можеха да направят обратен завой. Вместо да мина под моста, аз се плеснах по челото, като че бях забравил нещо, обърнах се и тръгнах обратно към „Каплан“, без да бързам, за да могат по-лесно да ме настигнат. Едва не се захилих, когато чух зад себе си трясъка на сблъскващи се автомобили. Моите хора се опитваха да направят обратен завой в натовареното движение под моста.
По „Каплан“ можеха да ме следят само в колона. Стигнах до половината на улицата, военната поща пред „Викторова врата“ — кръстена е на мое име по времето, когато бях най-младият офицер от израелската армия. После пресякох и от отсрещния павилион си взех „Газоз“, газирана вода с есенции.
Както стоях там, видях, че колата бавно се приближава. Тогава открих, че шофьорът е Дов Л. Довърших си закуската и се насочих право към колата — стояха на светофара и нямаше къде да мръднат. Почуках по покрива и се отдалечих. Зад мен Дов натисна няколко пъти клаксона, би-бип, сякаш казваше: